Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Човекът изкрещя и побягна.

Катерача изкрещя и побягна, спускайки се стремително по кръглото стълбище, където се блъсна в двама стражи. Те паднаха по гръб с викове, а Катерача се претърколи на пода, изправи се и се затича наляво, следван плътно от стражите. Вдясно имаше друго стълбище и той се затича надолу, взимайки по три стъпала наведнъж. Дългите му крака го носеха с ужасяваща скорост.

На два пъти едва не се спъна, преди да достигне следващото ниво. Пред него имаше желязна порта — беше заключена, но ключът висеше на дървена кука. Вонята от другата ѝ страна обаче му върна здравия разум и страхът проряза паниката му.

Ямата на съчетаните!

Чуваше как стражите трополят по стълбите. Взе ключа, отвори портата и пристъпи вътре, като заключи след себе си. После продължи напред в мрака, молейки Сенилните да му позволят да оцелее, за да стане жертва на още някоя от техните шеги.

Когато очите му се нагодиха към тъмнината, Катерача видя няколко отвора от двете си страни; във всеки от тях, насред купчина слама, спеше по един от съчетаните на Силиус.

Той тръгна към портата в другия край на коридора и свали маската си.

Почти бе стигнал, когато зад гърба му се разнесоха удари по вратата и приглушените викове на стражите разкъсаха тишината. Един съчетан се изтърколи от леговището си и кървавочервените му очи се впиха в Катерача. Създанието бе високо два метра и половина, с огромни рамене и мускулести ръце, покрити с черна козина. Лицето му бе издължено и от пастта му се подаваха остри зъби. Трясъците станаха по-силни и Катерача пое дълбоко дъх.

— Иди и виж какъв е този шум — каза той на звяра.

— Ти кой? — изсъска създанието, думите бяха изкривени от провисналия му език.

— Не стой като истукан — иди и виж какво искат! — нареди рязко Катерача.

Звярът мина край него и други съчетани излязоха в коридора, за да го последват, без да обръщат внимание на натрапника. Той притича до портата и плъзна ключа в ключалката. Докато го превърташе и отваряше, в коридора проехтя рев. Катерача се извърна и видя, че съчетаните тичат към него и вият свирепо. С треперещи пръсти той измъкна ключа, скочи навън, затръшна портата след себе си и бързо я заключи.

Нощният въздух охлаждаше кожата му, докато той тичаше нагоре по стъпалата към западния двор и кичозно украсената стена. Прехвърли се бързо от другата ѝ страна и се приземи на павираната улица.

Вечерният час отдавна бе минал, затова се притаи в сенките и не се откъсваше от тях по целия път до странноприемницата. После се изкачи по лозата до стаята си и почука на кепенците.

Белдер отвори прозореца и му помогна да влезе.

— Е? — попита старият войник.

— Взех бижутата — обяви Катерача.

— Отчайваш ме. Толкова години те обучавах, а какво стана от теб? Крадец!

— В кръвта ми е — каза Катерача и се ухили. — Спомняш ли си Бронзовия граф?

— Това е легенда — отвърна Белдер. — И дори да е вярно, никой от наследниците му не е живял недостойно. Дори онази надирска издънка Тенака!

— Не говори лошо за него, Белдер — каза тихо Катерача. — Той ми беше приятел.

Тенака спеше и познатите сънища се върнаха да го тормозят.

Степите се ширеха във всички посоки като замръзнал зелен океан, чак до края на света. Понито му се извъртя, когато той дръпна кожената юзда, и се понесе на юг, като копитата му чаткаха по спечената глина.

Сухият вятър брулеше лицето на Тенака и той се усмихна широко.

Тук и само тук принадлежеше на себе си. Наполовина надир, наполовина дренаец, но нищо цялостно — създание на войната, символ от плът и кръв на несигурния мир. Беше приет сред племената с хладна учтивост, както се полага на човек, в чиито вени тече кръвта на Улрик. Ала другарство почти липсваше. На два пъти племената бяха отблъснати от силата на дренайците. Веднъж, много отдавна, легендарният Бронзов граф бе защитил Дрос Делнох от ордите на Улрик. Преди двадесет години пък Драконът бе изтребил армията на Джонгир.

И ето го Тенака, живото напомняне за това поражение.

Така че той яздеше сам и се справяше с всички задачи, които му поставяха. Меч, лък, копие, брадва — с всяко от тези оръжия бе по-опитен от всеки друг, защото другите прекъсваха тренировките, за да се наслаждават на детските игри, а той продължаваше да се упражнява. Слушаше мъдрите — виждаше войните и битките на различно ниво — и острият му ум осмисляше уроците.

Един ден те щяха да го приемат. Ако имаше търпение.