Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— В моята земя, отвъд тъмните джунгли и Планините на Луната, хората никога не са виждали бял човек, макар да имаме легенди, които разказват за такива.

— Странен свят, а? — каза Илтер.

Езичника се загледа в златните дълбини на напитката си и внезапно изпита копнеж по равнините, алените залези и кашлящия рев на ловуващи лъвове.

Спомни си утрото на Деня на Смъртта. Дали някога щеше да го забрави? Корабите с черни платна бяха акостирали в Залива на Бялото злато и нашествениците бързо си проправиха път до селото на баща му. Старецът бе събрал воините бързо, ала те не бяха достатъчни и измряха до един пред краала на стария крал.

Нашествениците бяха дошли в търсене на злато, защото имаше много легенди за народа на залива, но старите мини отдавна бяха изчерпани и хората се бяха върнали към растящото злато на царевицата и житото. В яростта си нашествениците измъчваха жените, а после изнасилиха и избиха повечето от тях. Четиристотин души умряха в този ден — сред тях бащата и майката на Езичника, три сестри, по-малък брат и четири от дъщерите му.

Едно дете бе успяло да избяга в началните мигове на битката и бе тичало като вятъра, за да намери Езичника и личната му стража, излезли на лов сред Високите хълмове.

Заедно с шестдесетимата си воини той се спусна босоног сред царевичните поля, отпуснал дългото острие на копието си на рамо. Достигнаха селото, скоро след като нашествениците го бяха напуснали. Само с един поглед Езичника разчете следите. Поне триста мъже бяха атакували краала на баща му — твърде много, за да може да се справи сам с тях. Той скърши копието си на коляно и стисна острието като къс меч. Воините последваха примера му.

— Искам мнозина мъртви… но и един жив — каза Езичника. — Ти, Бопа, ще вземеш живия и ще ми го доведеш. А останалите, нека пием кръв.

— Слушаме и се подчиняваме, Катаскикана — извикаха те като един и той ги поведе в джунглата към залива.

Настигнаха нашествениците, които пееха и се смееха по пътя към корабите си, и се спуснаха връз тях като черни призраци. Езичника и неговите шестдесетима бяха демони от ада и остриетата им се оцветиха в алено. После изчезнаха в джунглата.

Осемдесетина от нападателите умряха по време на атаката, а един липсваше. Предположиха, че е мъртъв и в продължение на три дни той копнееше това да беше така.

Езичника го отведе до опустошеното село и там използва всички варварски умения на своя народ, докато накрая нещото, което някога бе принадлежало към човешкия род, не предаде душата си на бездната. Тогава Езичника нареди да изгорят трупа.

Върна се в двореца си, извика своите съветници и им разказа за атаката.

— Кръвта на семейството ми крещи за отмъщение — каза им той, — ала врагът е твърде далеч за война. Убийците идват от земя, наречена Дренай, пратени от своя цар да съберат злато. Аз също съм цар и нося сърцето на народа си в ръка. Затова ще отпътувам сам, за да отнеса войната до врага ни. Ще открия техния цар и ще го унищожа. Моят син, Катаси, ще седи на трона, докато се върна. Ако ме няма повече от три години… — Той се обърна към воина до себе си. — Време ти е да управляваш, Катаси. На твоите години аз вече бях цар.

— Нека аз ида вместо теб, татко — примоли се младият мъж.

— Не. Ти си бъдещето. Ако не се върна, не искам жените ми да изгорят. Едно е да последват царя в деня на смъртта му на мястото, където е умрял. Но аз може да умра скоро. Не желая жените ми да чакат три години само за да бъдат изгубени сред мъглите. Нека живеят.

— Да чувам, значи да се подчиня.

— Добре! Вярвам, че съм те обучил добре, Катаси. Някога ме мразеше, задето те пратих да учиш във Вентрия — както и аз мразех своя баща. Сега мисля, че ще откриеш ползата от тези години.

— Нека душата на господаря Шем почива върху меча ти — каза Катаси и прегърна баща си.

На Езичника му отне малко повече от година да достигне земите на дренайците и пътят му струва половината злато, което бе взел. Бързо осъзна мащаба на задачата си. Сега виждаше, че боговете са му дали шанса, от който се нуждае.

Тенака Хан беше ключът.

Ала първо трябваше да надвият Легиона.

През последните четиридесет часа Тенака Хан лагеруваше в Усмивката на демона, обикаляйки терена, за да изучи всяка извивка и долчинка и да запомни всички детайли, които могат да помогнат за прикритие или подходящи посоки на атака.

Сега седеше с Райван и сина ѝ Лукас в най-високата част на извитата долина, загледан към равнината отвъд планините.