Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Когато двамата излязоха, Ананаис внимателно свали кожената маска. После напълни една купа с вода и почисти възпалените белези. Вратата се отвори и той се извъртя рязко, обръщайки гръб на новодошлия. Щом върна маската на мястото ѝ, предложи стол на Лейк. Най-големият син на Райван беше привлекателен млад мъж, силен и строен; очите му бяха с цвета на зимно небе, движеше се с животинска грация и увереността на човек, който знае, че възможностите му имат предел, но още не го е достигнал.

— Не си впечатлен от армията ни? — каза той.

— Впечатлен съм от смелостта им.

— Те са планинци — каза Лейк и се облегна в стола си, опъвайки дългите си крака върху масата. — Но ти не отговори на въпроса ми.

— Това не беше въпрос — отвърна Ананаис. — Ти знаеш отговора. Не съм впечатлен. Но пък те не са армия.

— Можем ли да отблъснем Легиона?

Ананаис обмисли внимателно отговора си. В повечето други случаи би излъгал, но не и това момче. Лейк беше твърде прозорлив.

— Вероятно не.

— Ти ще останеш ли с нас при това положение?

— Да.

— Защо?

— Добър въпрос. Но не мога да ти отговоря.

— Струва ми се достатъчно прост.

— А ти защо ще останеш? — контрира го Ананаис.

— Това е моята земя и моят народ. Семейството ми им навлече това.

— Искаш да кажеш майка ти.

— Ако предпочиташ.

— Тя е страхотна жена.

— Наистина е такава. Но искам да знам защо ти би останал.

— Защото това правя, момче. Аз се бия. Аз съм Дракон. Разбираш ли?

Лейк кимна.

— Значи войната между доброто и злото не те вълнува?

— Да, вълнува ме, но не прекомерно много. Повечето войни се водят заради алчност, но ние тук имаме късмет — бием се за живота си и за живота на хората, които обичаме.

— И за земята — каза Лейк.

— Глупости! — отсече Ананаис. — Никой не се бие за кал и трева. Нито за планини. Тези планини са били тук преди Краха и ще бъдат тук, когато светът отново се преобърне.

— Аз не виждам нещата така.

— Разбира се, че не — ти си млад и пълен с огън. Аз съм по-стар от морето. Преодолявал съм планината и съм гледал Змията в очите. Виждал съм всичко, млади Лейк. И не съм особено впечатлен.

— Е, поне се разбираме помежду си — каза Лейк и се ухили. — Какво искаш да направя?

— Искам още сега да пратиш хора в града. Имаме само седем хиляди стрели, а това не е достатъчно. Нямаме броня — намери някаква. Искам целият град да се прерови. Трябва ни храна — овес, сушено месо, плодове. И искам коне — поне петдесет. И още, ако можеш да намериш.

— И как ще платим за това?

— Дайте им бележки.

— Те няма да приемат обещания от мъртъвци.

— Използвай главата си, Лейк. Ще приемат — защото ако не приемат, ще вземете каквото искате. Всеки, който откаже, ще бъде обявен за предател и ще получи съответното наказание.

— Няма да убия човек, защото е отказал да ме остави да го обера!

— Тогава отивай обратно при майка си и ми прати някой, който иска да спечели! — извика Ананаис.

Оръжията и храната започнаха да пристигат на сутринта на третия ден.

До утрото на четвъртия ден Галанд, Парсал и Лейк бяха избрали двеста мъже, които да застанат срещу Легиона, както Ананаис бе поискал. Парсал бе организирал най-добрите стрелци в отряд от малко под сто души.

Докато слънцето излизаше над източните върхове, гигантът събра мъжете на една открита поляна под лагера. Мнозина от тях сега имаха мечове, благодарение на градската оръжейна. Всички стрелци носеха по два колчана стрели и сред новите войници на Ананаис се мяркаше дори по някоя броня. Съпровождан от Парсал, Лейк и Галанд, той се качи на една каруца и застана с ръце на хълбоците, за да огледа воините, седнали около него.

— Няма да има надъхващи речи, момчета — каза им той. — Снощи чухме, че Легионът почти ни е достигнал. Утре ще бъдем в позиция да ги поздравим. Те се насочват към източната долина, която, доколкото разбирам, наричате Усмивката на демона. Те наброяват около хиляда и двеста души, добре въоръжени и на коне. Двеста от тях са стрелци, а останалите — копиеносци и мечоносци.

Той спря, за да позволи слушателите си да осмислят чутото, и видя как мъжете се споглеждат. С удоволствие забеляза липсата на страх по лицата им.

— Никога не съм лъгал мъжете под мое командване, затова сега ще ви кажа следното: шансът ни да победим е малък. Много малък! Важно е да разбираме това. Познавате славата ми. Но засега не ме познавате като човек. При все това ви моля да чуете какво казвам сега, сякаш собствените ви бащи ви го шептят в ухото. Битките в много случаи се печелят от действията на един-единствен човек. Разликата между победата и поражението може да се окаже който и да е от вас.