Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Е? — попита Райван за трети път. — Измисли ли нещо?

Тенака потърка изморените си очи и захвърли скицата, над която работеше, за да се обърне към жената воин с усмивка. Едрото ѝ тяло бе скрито под дълга ризница, а тъмната ѝ коса беше сплетена под кръгъл черен шлем.

— Надявам се, че си се отказала от идеята да заставаш редом с бойците, Райван — каза той.

— Не можеш да ме разубедиш — отвърна тя. — Взела съм решение.

— Не спори, човече — посъветва го Лукас. — Само си хабиш дъха.

— Аз ги въвлякох в това — продължи жената — и проклета да съм, ако ги оставя да умрат, без да застана до тях.

— Не си прави илюзии, Райван. Ще има много смърт. Тук нямаме шанс за евтина победа; ще имаме късмет, ако не изгубим две трети от войската си.

— Толкова много? — прошепна тя.

— Поне. Има твърде много терен за бой.

— Не можем ли просто да ги насолим със стрели от високите склонове, докато влизат в долината? — попита Лукас.

— Да. Но те просто ще оставят половината си армия тук, за да не можем да мръднем, а после ще атакуват града и селата. Кръвопролитието ще е кошмарно.

— Тогава какво предлагаш? — попита Райван.

Той ѝ каза и тя побеля. Лукас не отвори уста. Тенака сгъна свитъците с бележките и скиците си и ги привърза с кожена лента. Тишината се проточи.

— Въпреки замърсената ти кръв, аз ти вярвам, Тенака — каза накрая Райван. — На всеки друг мъж бих казала, че това е лудост. Дори и…

— Няма друг начин да победим. Но съм съгласен, че опасността е огромна. Отбелязал съм земята, където трябва да се направи, и имам карти с набелязани разстояния, които стрелците да запомнят. Но решението е твое, Райван. Ти си водачът.

— Какво мислиш, Лукас? — обърна се тя към сина си.

Той размаха ръце.

— Не ме питай! Аз не съм войник.

— А аз да не би да съм? — сопна се Райван. — Кажи ми мнението си.

— Не ми харесва. Но не мога да предложа алтернатива. Както казва Тенака, ако побегнем, оставяме Скода отворена за тях. А така не можем да спечелим. Но две трети…

Райван се надигна и изсумтя, когато ревматизмът в едното ѝ коляно се обади и то едва не поддаде. Тя се спусна надолу по склона и седна до едно поточе, което бълбукаше над бели камъчета, блеснали като перли само на няколко сантиметра от повърхността.

Райван пъхна ръка в джоба на ризницата си и намери сухар. Беше се счупил на три под натиска на железните брънки.

Чувстваше се като пълна глупачка.

Какво правеше тук? Какво разбираше от война?

Беше отгледала чудесни синове, а мъжът ѝ беше принц сред мъжете — голям, нежен и мек като гъша перушина. Когато войниците го посякоха, тя реагира мигновено. Ала оттогава живееше в лъжа — наслаждаваше се на новата си роля на кралица воин, вземаше решения, направляваше армия. Ала всичко беше измама, също като твърдението ѝ, че произхожда от рода на Дръс. Тя сведе глава и захапа кокалчето на палеца си, за да спре сълзите.

„Какво си ти, Райван?“, запита се.

Дебела жена на средна възраст, облякла мъжка ризница.

Утре, или най-късно вдругиден, четиристотин млади мъже щяха да умрат за нея… кръвта им щеше да бъде по нейните ръце. Сред тях щяха да са и оцелелите ѝ синове. Тя потопи ръце в потока и изми лицето си.

— О, Дръс, какво да правя? Какво би направил ти?

Отговор не последва. Не беше го и очаквала. Мъртвите си оставаха мъртви — нямаше златисти привидения в призрачни дворци, които да гледат с одобрение своите наследници. Нямаше кой да чуе молбата ѝ за помощ нито сред мъртвите, нито сред живите. Освен ако потокът под ръцете ѝ и перлените камъни отдолу не можеха да я чуят, или меката пролетна трева и дървесата наоколо. Райван беше сама.

Всъщност донякъде тя винаги се бе чувствала така. Съпругът ѝ, Ласка, бе стабилна опора и тя го беше обичала. Ала никога с тази всепоглъщаща любов, за която някога бе мечтала. Той беше като камък — солиден и сигурен мъж, на чието рамо да се облегне, когато никой друг не може да я види. Имаше вътрешна сила и не възразяваше, когато Райван го командваше пред хората и си даваше вид, че взима всички семейни решения. В действителност тя изслушваше съветите му насаме и най-често ги следваше.

Сега Ласка го нямаше, както и другия ѝ син, Гедис, и тя седеше сама, облечена с тази абсурдна ризница. Загледа се към планините отвъд прохода на Усмивката на демона, представяйки си тъмните наметала на ездачите от Легиона, докато те навлизаха в долината, спомняйки си отново удара, който беше повалил Ласка. Той не очакваше атака и седеше до кладенеца, увлечен в разговор с Гедис. В областта сигурно имаше около двеста мъже от Скода, които чакаха търга за добитък. Райван не чу думите, разменени между офицера и съпруга ѝ, защото бе на тридесетина крачки разстояние и режеше месо за угощението. Ала видя как мечът проблесна във въздуха и острието се заби надълбоко. После изведнъж се оказа устремена напред, със сатър в ръка…