Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Приемам, че имате умения отвъд тези на обикновените хора. Приемам също, че разбирането ви за стратегия е огромно. Но не се възгордявай, Балан.

— В какъв смисъл? — попита свещеникът и на лицето му се появи намек за подигравка.

— Вашето обучение е точно това — обучение. Ако разчертаем битката като игра на вероятности, тогава тридесет процента е правилно предположение. Но това не е игра. Там долу е Ананаис Златния. Силата му е огромна, а уменията — още по-големи. И нещо повече — той има влияние над войниците, което е сравнимо с вашите психични таланти. Когато той остане непоклатим, и другите ще останат непоклатими — той ги държи със силата на волята си. Именно това го прави водач. Всякакви предвиждания за успех в подобна схема зависят от готовността на редиците да удържат фронта и на мъжете да умрат. Може да бъдат надвити и избити, но няма да побегнат.

— След това имаме скоростта, с която мисли Тенака Хан. Също като Ананаис, уменията му са изумителни и няма равен, когато стане дума за стратегия. Освен това усетът му за правилния момент е безпогрешен. Той няма качествата на водач, които притежава Златния, но причината е само в смесената му кръв. Мъжете от Дренай винаги се колебаят, преди да последват един надир.

— И накрая е жената Райван. Нейните хора ще се бият по-упорито, защото тя е с тях. Премисли предвижданията си, Балан.

— Ще ги премисля и ще включа предложенията ти — отвърна свещеникът.

Декадо кимна и се обърна към Акуас.

— Докъде са стигнали тамплиерите?

— Няма да пристигнат за утрешната битка, слава на Източника! Но на два дни езда оттук пътуват стотина от тях. Останалите са в Дренан, докато водачите им, Шестимата, се съвещават с Ческа.

— Значи този проблем остава за друг ден — каза Декадо. — Мисля сега да почина малко.

Тъмноокият Катан заговори за първи път:

— Няма ли да кажеш молитвата, Декадо?

Командирът се усмихна топло. В думите на младия свещеник нямаше дори помен от критика.

— Не, Катан. Ти си по-близо до Източника от мен и освен това си Душата на Тридесетте. Ти ще се молиш.

Катан се поклони и групата затвори очи в безмълвно съчетание. Декадо отпусна ума си, слушайки далечния рев на морето. Унесе се, докато „гласът“ на Катан не се усили и се понесе към него. Молитвата бе кратка и съвършена в искреността си и Декадо се трогна, когато чу младият свещеник да споменава името му и да призовава Повелителя на Небесата да го защитава.

По-късно, докато командирът лежеше, загледан в звездите, Абадон дойде и седна до него. Декадо се надигна и се протегна.

— Очакваш ли с нетърпение утрешния ден? — попита абатът.

— Боя се, че да.

Старецът се облегна на едно дърво и затвори очи. Изглеждаше уморен, изгубил цялата си сила; бръчките по лицето му — някога тънки като нишки на паяжина — сега изглеждаха издялани с длето.

— Аз те провалих, Декадо — прошепна абатът. — Въвлякох те в свят, който иначе нямаше да видиш. Неспирно се молех за теб. Би ми било приятно да зная, че съм бил прав. Ала не ми било писано.

— Не мога да ти помогна, Абадон.

— Зная това. Всеки ден те гледах в градината ти и се чудех. В действителност беше повече надежда, отколкото сигурност. Ние не сме истински Тридесетима — никога не сме били. Орденът е разпуснат по времето на баща ми, но аз — при цялата ми арогантност — смятах, че светът се нуждае от нас. Така че обиколих континента в търсене на деца със специална дарба. Направих всичко по силите си да ги обуча, молейки се на Източника да ме води.

— Може би си бил прав — каза Декадо тихо.

— Вече не зная. Гледах ги цяла нощ, присъединих се към мислите им. Там, където трябва да има покой, има възбуда и дори жажда за битка. Започна се, когато ти уби Падаксес и те се зарадваха на победата ти.

— Какво очакваше? Сред тях няма и един, който да е над двадесет и пет години! И никога не са живели нормален живот… не са се напивали… не са целували жена. Човешкото в тях е било потискано.

— Така ли мислиш? Аз предпочитам да мисля, че човечността им е била усилена.

— Не съм на нивото на подобен спор — призна Декадо. — Не зная какво очакваш от тях. Те ще умрат за теб — това не е ли достатъчно?

— Не. Изобщо не е достатъчно. Тази мизерна малка война няма никакво значение на общия фон на човешките деяния. Нима мислиш, че тези планини не са ставали свидетели на всичко това и преди? Има ли значение, че утре може да измрем? Светът по-бавно ли ще се върти от това? Преди много години Дръс Легендата е застанал на стените на Дрос Делнох и е умрял, за да спре надирска инвазия. Това има ли значение сега?