Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Виждам, че има кампании, от които разбираш — каза жената и стана. — Беше ми приятно да се запознаем.

— Почакай! Можем ли да се срещнем отново? Например тази вечер?

— Може би. Ако оправдаеш името си.

Тази нощ, докато лежеше в широкото си легло, загледана към звездите през прозореца, Райван се чувстваше по-спокойна откогато и да било през последните няколко панически месеца. Досега не бе осъзнавала колко дразнещо може да се окаже водачеството. Нито пък бе възнамерявала да става водач на каквото и да е. Всичко, което бе сторила, беше да порази мъжа, убил съпруга ѝ — но оттам насетне събитията се затъркаляха като по леден склон.

Само след няколко седмици скромните сили на Райван контролираха по-голямата част от Скода. Това бяха опияняващите дни на ликуващи тълпи и доброволци, стичащи се под командването ѝ. После из планините плъзнаха слухове, че се събира армия, която да ги порази, и настроението бързо се смени. Райван се чувстваше под обсада дори преди врагът да пристигне.

А сега сърцето ѝ ликуваше.

Тенака Хан не беше обикновен човек. Тя се усмихна и затвори очи, призовавайки лика му в ума си. Той се движеше като танцьор, със съвършен контрол над тялото си, и носеше увереността си като наметало. Роден воин!

Ананаис беше по-голяма загадка, но в името на всички богове, в погледа му летяха орли! Това бе мъж, преодолял планината. Именно той предложи да обучава начинаещите ѝ бойци и Лейк го беше отвел в хълмовете, където лагеруваха. Двамата братя Галанд и Парсал отидоха с тях — солидни мъже, които нямаше да отстъпят.

За черния не беше сигурна. Приличаше на проклет съчетан, но при все това беше привлекателен. И си личеше, че може да се справя с неприятности.

Тя се обърна по корем и се опита да намести възглавницата си по-добре.

Прати си легиона, Ческа. Ще им строшим проклетите зъби!

Надолу по дългия коридор, в стая с източен изглед, Тенака и Реня лежаха един до друг, а помежду им тежеше неприятна тишина.

Тенака се обърна, надигна се на лакът и погледна към нея, но тя не отвърна на погледа му.

— Какво има? — попита той накрая.

— Нищо.

— Моля те, Реня, кажи ми.

— Мъжът, когото уби.

— Познаваше ли го?

— Не, разбира се. Но той беше невъоръжен — нямаше нужда.

— Разбирам — каза той и спусна дългите си крака от леглото.

Пристъпи към прозореца, а тя остана легнала, загледана в голото му тяло — само силует под лунната светлина.

— Защо го направи?

— Беше нужно.

— Обясни ми.

— Той водеше тълпата и беше очевидно, че е човек на Ческа. Като го убих внезапно, аз ги изплаших. Видя ги — всички бяха въоръжени, мнозина — с лъкове. Можеха да се обърнат срещу нас, ала смъртта му ги втрещи.

— Определено втрещи и мен — това беше касапничество!

Тенака се обърна към нея.

— Това не е игра, Реня. Мнозина други ще умрат още преди края на седмицата.

— И все пак не беше редно.

— Редно? Това не е стихотворение, жено! Аз не съм някакъв герой със златна броня, който поправя неправди. Прецених, че смъртта му ще ни позволи да премахнем тумор от града, без да даваме жертви. А и той заслужаваше да умре.

— Това изобщо не те трогва, нали? Да отнемаш живот? Не те е грижа, че може да е имал семейство, деца, майка.

— Права си; не ме е грижа. Има само двама души на този свят, които обичам — ти си единият, а Ананаис е другият. Онзи мъж бе взел сам решението си. Беше избрал страна и умря заради избора си. Не съжалявам, че го убих, и до края на месеца сигурно щях да съм забравил.

— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо!

— Нима предпочиташ да те излъжа?

— Не. Просто си мислех, че си… различен.

— Не ме съди. Аз съм просто човек, който прави най-доброто, на което е способен. Не зная друг начин.

— Върни се в леглото.

— Приключихме ли със спора?

— Ако желаеш — излъга тя.

В стаята над тях Езичника се ухили и се отдръпна от прозореца.

Жените бяха странни създания. Влюбваха се в някой мъж, а после се опитваха да го променят. И най-често успяваха — само за да прекарат остатъка от живота си, чудейки се как са могли да се омъжат за такъв скучен конформист. „Такава е природата на звяра“, каза си той. Помисли за собствените си жени, прекарвайки лицата им през ума си, ала успя да си спомни едва около тридесет от тях. „Започнал си да остаряваш“, каза си. Често се чудеше как е позволил да станат толкова много. Дворецът беше по-претъпкан от пазара навън. Его. Това беше причината! Не можеше да се измъкне от егото си. Също както не можеше да се измъкне от четиридесет и двете си деца. Потрепери. После се изкикоти.