Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Връщайки се към прозореца, Райван се загледа в пръстена от върхове отвъд града. Откъде щеше да дойде врагът? И как можеше да го посрещне? Мъжете ѝ бяха достатъчно уверени. Нима не бяха надвили няколкостотин войници, изгубвайки само четиридесетима? Наистина — ала войниците бяха хванати неподготвени и се бяха оказали безгръбначни страхливци. Този път щеше да е различно.

Райван мислеше дълго и трескаво за предстоящата битка.

Различно?

Щяха да ги нарежат на парчета. Тя изруга, представяйки си отново момента, в който войниците бяха нахлули в земите ѝ и бяха убили съпруга ѝ и двама от синовете ѝ. Тълпата бе останала смирена, докато Райван, въоръжена с огромен сатър, не притича напред и не го заби в гърба на офицера.

После настана ад.

Ала сега… Сега беше време да си плати за танца.

Тя прекоси залата и застана с ръце на хълбоците пред мозайката.

— Винаги съм се хвалила, че произхождам от твоя род, Дръс — каза на картината. — Не е истина — поне доколкото знам. Но ми се иска да беше. Баща ми често говореше за теб. Той е бил войник в Делнох и е прекарал младостта си в изучаване на хрониките на Бронзовия граф. Знаеше повече за теб от всеки жив човек. Иска ми се да можеше да се върнеш… Слез от тази стена! Съчетаните не биха могли да те спрат, нали? Ти ще нахлуеш в Дренан и собственоръчно ще свалиш короната от главата на Ческа. Аз не мога да го сторя, Дръс. Не зная нищичко за войната. И, мътните го взели, нямам време да се науча.

Вратата в другия край на залата се отвори със скърцане.

— Райван?

Тя се обърна и видя сина си Лукас, с лък в ръка.

— Какво има?

— Конници — около петдесетина, идват насам.

— Проклятие! Как са минали край съгледвачите?

— Не зная. Лейк събира всички мъже, които може да намери.

— Защо само петдесет?

— Очевидно не ни взимат много насериозно — каза Лукас и се ухили.

Той беше красиво момче, с тъмна коса, но сиви очи; той и Лейк бяха най-добрите сред челядта ѝ.

— Е, ще ни взимат по-насериозно, след като ги срещнем — каза тя. — Да вървим.

Излязоха от залата и прекосиха мраморния коридор, за да слязат по широките стълби до улицата. Новината вече се бе разчула и Ворак ги чакаше с около петдесетима търговци, застанали зад гърба му.

— Това беше, Райван! — извика той, когато тя излезе под слънцето. — Войната ти приключи.

— Какво означава това? — попита жената, едва сдържайки гнева си.

— Ти започна това и вината е твоя. Сега ще те предадем на войниците.

— Нека го убия — прошепна Лукас и се пресегна за лъка си.

— Не! — изсъска Райван и очите ѝ се стрелнаха към околните сгради — във всеки прозорец имаше стрелец с опънат лък. — Върни се в залата и излез през Алеята на пекарите. Намери Лейк и избягайте във Вагрия. Някой ден ще отмъстите за мен.

— Няма да те оставя, майко.

— Ще правиш, каквото ти кажа!

Той изруга, после отстъпи през вратата. Райван бавно слезе по стъпалата със застинало лице. Зелените ѝ очи бяха впити във Ворак. Той отстъпи.

— Завържете я! — извика търговецът и неколцина мъже притичаха напред, за да стегнат ръцете ѝ зад гърба.

— Аз ще се върна, Ворак. Ще се върна и от гроба, ако трябва — обеща жената.

Той я удари през лицето с опакото на дланта си. Тя не издаде звук, ала от сцепената ѝ устна прокапа кръв. Те я извлачиха през тълпата и си проправиха път към покрайнините на града и равнината отвъд, където ездачите вече се приближаваха. Водачът им беше висок мъж с жестоко лице. Той слезе от коня и Ворак притича напред.

— Заловихме предателката, сър. Тя поведе въстанието, ако може изобщо да се нарече така. Ние до един сме невинни жертви.

Мъжът кимна и се приближи към Райван. Тя се вгледа в скосените му виолетови очи.

— Значи така — каза тя тихо. — Дори надирите яздят с Ческа.

— Името ти, жено? — попита той.

— Райван. Запомни го, варварино, защото синовете ми ще го издялкат с ножове в сърцето ти.

Командирът се обърна към Ворак.

— Какво предлагаш да направим с нея?

— Убийте я! Нека бъде пример за назидание. Смърт на всички предатели!

— Но ти си верен на империята?

— Да. Винаги съм бил. Именно аз докладвах първи за бунтовниците в Скода. Сигурно сте чули за мен — аз съм Ворак.

— А тези хора с теб, и те ли са верни?

— Никой не е по-верен от тях. До един сме се заклели във вярност на Ческа.

Мъжът кимна и отново се обърна към Райван.

— И как успяха да те заловят, жено?

— Всички правим грешки.

Командирът вдигна ръка и тридесет ездачи с бели наметала обкръжиха тълпата.