Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— А какво стана с твоя приятел? — попита Катан.

Декадо се усмихна.

— Стана Факлоносец.

Залата на съвета беше виждала и по-добри дни; сега дървеници бяха прояли брястовата инкрустация по стените, а боядисаната мозайка, показваща белобрадия Дръс Легендата, се бе олющила на грозни петна, разкривайки сивата плесен, която растеше по мазилката.

Тридесетина мъже и десетина жени и деца бяха насядали на дървени пейки и слушаха думите на жената, седнала в сенатския стол. Тя беше едра, с широки рамене. Тъмната ѝ коса се спускаше от главата като лъвска грива, а зелените ѝ очи пламтяха гневно.

— Само се чуйте! — изрева тя и се надигна на крака, заглаждайки гънките на тежката си зелена пола. — Приказки, приказки, приказки! И какво означава всичко това? Да се оставите на милостта на Ческа? Какво, мътните го взели, означава това? Поражение, ето какво! Ти, Петар — стани!

Един мъж се изправи несигурно с приведена глава, силно изчервен.

— Вдигни си лявата ръка! — изрева жената и той се подчини. Дланта липсваше, а чуканчето още носеше белези от катрана, използван за затваряне на раната.

— Това е милостта на Ческа! В името на боговете, приветствахте ни с радост, когато мъжете ми от планините пометоха войниците от земите ви. Тогава не можехте да ни се нарадвате и искахте да ни окажете всяка възможна помощ. Но сега, когато те се връщат, искате да се разпищите и да се скриете. Е, няма къде да се скриете. Вагрийците няма да ни позволят да прекосим границите им, а Ческа определено не прощава и не забравя.

Един мъж на средна възраст се изправи до безпомощния Петар.

— Няма смисъл да крещиш, Райван. Какъв избор имаме? Не можем да ги победим. Всички ще измрем.

— Всички умират, Ворак — изрева жената. — Или не си чул? Аз имам шестстотин бойци, които твърдят, че можем да надвием Легиона. И още петстотин са готови да се присъединят към нас, когато успеем да намерим още оръжия.

— Да предположим, че успеем да отблъснем Легиона — каза Ворак. — Какво ще стане, когато Ческа прати своите съчетани? Каква ще е тогава ползата от твоите бойци?

— Когато му дойде времето, ще видим — обеща тя.

— Нищо няма да видим. Върни се там, откъдето си дошла, и ни остави да се помирим с Ческа. Не те искаме тук! — извика Ворак.

— О, сега говориш от името на всички, така ли, Ворак?

Райван слезе от подиума и пристъпи с уверена крачка към мъжа. Той преглътна изплашено, когато тя надвисна над него. Стисна го за яката и го блъсна в стената.

— Погледни нагоре и ми кажи какво виждаш — нареди жената.

— Виждам стена, Райван, с картина на нея. А сега ме пусни!

— Това не е просто картина, лайно нещастно! Това е Дръс! Мъжът, който е застанал сам срещу ордите на Улрик. И дори не си е направил труда да ги преброи. Повдига ми се от теб!

Тя го остави и се върна при подиума, после се обърна към събралите се.

— Мога да послушам Ворак. Мога да взема шестстотинте си воини и да изчезна обратно в планините. Но зная какво ще се случи — всички ще бъдете избити. Нямате друг избор, освен да се биете.

— Но ние имаме семейства, Райван — възпротиви се друг мъж.

— Да, и те също ще умрат.

— Така твърдиш ти — отвърна той, — но ако се възпротивим на Легиона, със сигурност ще бъдем избити.

— Тогава правете, каквото щете — отсече Райван. — Но се махайте от очите ми — всички до един! В тази земя някога имаше истински мъже. Изчезвайте!

Петар остана последен на изхода и се обърна.

— Не ни съди твърде сурово, Райван — каза той.

— ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева жената.

Тя отиде до прозореца и се загледа към града отвъд, побелял под пролетното слънце. Красив, но незащитим. Нямаше стена. Райван сглоби верига от ругатни, които се затъркаляха от езика ѝ с огромна сила. Накрая се почувства по-добре… но не много.

От другата страна на прозореца хората се тълпяха по виещите се улици и открити площади и макар да не можеше да чуе думите им, тя знаеше каква е темата на всеки разговор.

Капитулация. Шансът за оцеляване. А отвъд думите едно-единствено чувство — страх!

Какво им ставаше? Нима ужасът на Ческа бе разял силата на тези хора? Тя се завъртя и се загледа в избледнялата мозайка. Дръс Легендата, набит и могъщ, с брадва в ръка, а планините Скода се издигаха зад него като ехо на качествата му — с бели върхове, неунищожими.

Райван погледна ръцете си: къси и дебели, все още изцапани с почвата от фермите ѝ. Годините осакатяващо тежка работа ги бяха лишили от красота. Тя се радваше, че тук няма огледало. Някога я наричаха „девицата на планините“ — със строен кръст и цветя в косата. Ала годините — толкова добри години — не бяха благосклонни към нея. Тъмните ѝ коси сега бяха посребрени, а лицето ѝ беше станало кораво като скодски гранит. Малцина мъже я поглеждаха със сласт в очите, и по-добре. След двадесет години брак и девет деца беше позагубила интерес към звяра с две гърбини.