Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Кажете ми, Ваше Преподобие, защо тамплиерът умря толкова лесно?

— Ти очакваше ли да умреш?

— Прецених, че има такава възможност.

— Мъжът, когото уби, бе един от Шестимата, водачите на Тамплиерите. Името му беше Падаксес. Зъл човек, някогашен свещеник на Източника, надвит от страстите си. Да, той имаше сили. Те всички имат. Сравнени с обикновените хора, те са неуязвими. Смъртоносни! Но ти, скъпи мой Декадо, не си обикновен човек. Ти също имаш сили, но те лежат скрити. Когато се биеш, ги отприщваш и те те превръщат в невероятен воин. Но като прибавим към това и факта, че се биеше не заради себе си, а заради други, ти стана неуязвим. Злото никога не е истински силно, защото е породено от страх. Защо той падна толкова лесно? Защото изпита силата ти и видя възможността да изгуби живота си. В този момент, ако имаше истинска смелост, щеше да отговори на удара. Но вместо това се вцепени — и умря. Ала знай, че той ще се върне, синко. По-силен от преди!

— Падаксес е мъртъв.

— Ала тамплиерите не са. Те са шестстотин на брой и още много чираци. Смъртта на Падаксес и неговите двадесет воини е изплющяла като камшичен удар през ордена им. В този момент те се подготвят за лов. И знаят къде сме. През целия ден усещам присъствието на злото. Дори в този миг те се носят над щита, който Акуас и Катан са издигнали над лагера ни.

Декадо потрепери.

— Можем ли да спечелим битка с тях?

— Не. Но ние не сме тук, за да спечелим.

— А защо?

— Тук сме, за да умрем — каза Абадон.

Аргонис бе изморен и го измъчваше сериозен махмурлук. Приемът беше чудесен, а момичетата… о, момичетата! Егон винаги намираше правилните жени. Аргонис удържа черния си жребец, когато съгледвачът се появи, препускайки в галоп. Вдигна ръка и спря колоната.

Съгледвачът издърпа рязко юздите на коня си и животното спря задъхано. Войникът отдаде чест.

— Ездачи, сър — около четиридесетима, и са се насочили към Скода. Добре въоръжени са и изглеждат професионални войници. Наши ли са?

— Нека проверим — каза Аргонис, вдигна ръка и махна на колоната.

Възможно беше да са разузнавателен отряд от Делнох, но тогава не биха се придвижвали към леговището на бунтовниците — не и само с четиридесет войници. Аргонис погледна назад за потвърждение и го получи, когато очите му обхванаха стотината ездачи от Легиона.

Малко раздвижване щеше да облекчи и дори да прочисти ума му. Професионални войници, бе казал съгледвачът. Това би било разнообразие от малоумните селяни, размахали вили и брадви.

Щом достигнаха хребета на хълма, Аргонис погледна надолу към вълнистата равнина, стигаща почти до подножието на планините Скода. Съгледвачът дойде до него и командирът заслони очи, за да огледа ездачите.

— Наши ли са, сър? — попита войникът.

— Не. Делнох използва червени наметала или сини за офицерите — никога бели. Мисля, че са вагрийски бандити.

В този момент колоната долу препусна в галоп, насочвайки се към убежището на планините.

— Напред! — извика Аргонис, изваждайки сабята си, и стотина облечени в черно конници се впуснаха в преследване. Копитата на конете им удряха коравата земя.

Предимството на склона и фактът, че се спускаха към врага под ъгъл, бързо съкратиха разстоянието помежду им.

Аргонис изпита възбуда и се приведе ниско над врата на коня си. Утринният бриз брулеше лицето му, а сабята му блестеше на слънцето.

— Без пленници! — изкрещя капитанът.

Сега беше достатъчно близо, за да различи отделните ездачи и да забележи, че трима от тях са жени. После видя и черния мъж, яздещ до една от тях, очевидно за да я окуражава — тя не седеше добре на седлото и държеше нещо в ръце. Спътникът ѝ се приведе между конете и сграбчи вързопа; тя хвана с две ръце юздите и жребецът ѝ набра скорост. Аргонис се ухили — колко безсмислено. Легионът щеше да ги хване, преди да достигнат планините.

Внезапно ездачите с бели плащове обърнаха конете си. Движението им беше впечатляващ пример за дисциплина, защото бе изпълнено в съвършен унисон и преди Аргонис да успее да реагира, те атакуваха. Внезапно в сърцето му се появи паника. Той водеше преследването, а ето че сега тридесет яростни конници се носеха право към него. Дръпна рязко юздите и войниците му го последваха, объркани и несигурни.

Тридесетте ги удариха като зимна буря и сребърните им остриета засвистяха в танца на смъртта. Конете се вдигаха на задни крака, а мъжете крещяха, докато падаха от седлата. После ездачите с белите плащове отново се завъртяха и се впуснаха в галоп в противоположна посока.