Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тенака не беше религиозен, но не се чувстваше спокойно сред тези воини свещеници и умът му постоянно се връщаше към думите на слепия търсач.

— Злато, Лед и Сянка…

Той бе предвидил, че тримата ще се съберат. И това се беше случило. Той също така беше видял опасността от Тъмните тамплиери.

През първата нощ на пътуването Тенака приближи възрастния Абадон и двамата се оттеглиха заедно от огъня.

— Видях те в Скълтик — каза Тенака. — Беше нападнат от съчетан.

— Да. Извинявам се за измамата.

— Каква беше причината?

— Проверка, синко. Но не само за теб, а и за нас.

— Не разбирам — отвърна Тенака.

— Не е нужно да разбираш. Не се страхувай от нас, Тенака. Тук сме, за да ти помогнем, както можем.

— Защо?

— Защото това е в служба на Източника.

— Не можеш ли да ми отговориш без религиозни гатанки? Вие сте хора — какво печелите от тази война?

— Нищо в този свят.

— Знаете ли защо съм дошъл тук?

— Да, синко. За да прочистиш ума си от вината и мъката — да ги удавиш в кръвта на Ческа.

— А сега?

— Сега си оплетен в сили отвъд твоя контрол. Мъката ти е успокоена от любовта към Реня, ала вината остава. Ти не се подчини на призива — остави приятелите си и те бяха избити от съчетаните на Ческа. Питаш се дали е щяло да бъде различно, ако беше дошъл. Можел ли си да надвиеш съчетаните. И сега се измъчваш.

— Можех ли да надвия съчетаните?

— Не, синко.

— А мога ли да го сторя сега?

— Не — отвърна Абадон с тъга.

— Тогава какво правим тук? Какъв е смисълът?

— Ти трябва да решиш това. Ти си истинският водач.

— Аз не съм факлоносец, свещенико! Аз съм човек. И сам избирам съдбата си.

— Разбира се, че е така, не съм твърдял друго. Но ти си мъж на честта. Когато на плещите ти е поставена отговорност, ще избягаш ли от нея? Не — никога не си го правил и никога няма да го направиш. Това те прави човека, който си. Затова другите те следват, макар и да мразят кръвта ти. Защото ти вярват.

— Не съм почитател на изгубени каузи, свещенико. Вие може и да искате да умрете, но аз не го желая. И не съм герой, а войник. Когато битката е изгубена, ще отстъпя, за да се съвзема; когато войната приключи, ще оставя меча си. Без последни смели атаки и обречени отпори!

— Разбирам това — каза Абадон.

— Тогава чуй следното: независимо колко невъзможна е тази война, аз ще я водя, за да победя. Ще сторя каквото се налага. Нищо не би могло да бъде по-лошо от Ческа.

— Сега говориш за надирите. Благословията ми ли търсиш?

— Недей да четеш мислите ми, мътните те взели!

— Не прочетох мислите, а думите ти. Знаеш, че надирите мразят дренайците — просто ще замениш един кървав тиранин с друг.

— Може би. Но все пак ще опитам.

— Тогава ще ти помогнем.

— Просто така? Без молби, увещавания и съвети?

— Казах ти, че планът ти с надирите крие твърде много опасности. Няма да повтарям. Ти си водачът — решението е твое.

— Казал съм само на Арван. Другите не биха разбрали.

— От мен няма да излезе и дума.

Тенака го остави и изчезна в нощта. Абадон седна, опрял гръб на едно дърво. Беше уморен и му беше тежко на душата. Чудеше се дали абатите преди него са имали такива съмнения.

Дали поетът Винтар е носел подобен товар, когато е потеглил с Тридесетте към Делнох? Един ден, скоро, щеше да научи.

Почувства приближаването на Декадо. Воинът бе разтревожен, но гневът му отслабваше. Абадон затвори очи и отпусна глава върху грубата кора на дървото.

— Може ли да поговорим? — попита Декадо.

— Гласът може да говори с когото пожелае — отвърна Абадон, без да отваря очи.

— Може ли да говорим както преди, когато бях твой ученик?

Абатът се надигна и се усмихна нежно.

— Ела тогава, ученико.

— Съжалявам за гнева си и грубите думи.

— Думите са просто звуци, синко. Аз те поставих под огромно напрежение.

— Боя се, че не съм водачът, когото Източникът предпочита. Искам да се откажа в полза на Акуас. Позволено ли ми е?

— Изчакай известно време. Не взимай решението толкова бързо. По-добре ми кажи какво промени решението ти.

Декадо се излегна по гръб, подпря се на лакти и се загледа в звездите. Гласът му бе нисък, почти шепот:

— Случи се, когато предизвиках тамплиера и рискувах живота ви. Това не беше достойно и се срамувам. Но вие се подчинихте. Положихте душите си в ръката ми. А мен не ме беше грижа.

— Но сега си загрижен, Декадо?

— Да. Много.

— Радвам се, момчето ми.

Известно време седяха в тишина, после Декадо заговори: