Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тъмноокият Катан се усмихна.

— Защото е най-нищожният сред нас.

— Има и по-важна причина — каза Абадон.

— Това е единствената му роля — отвърна Акуас.

— Обясни, братко — помоли Балан.

— Като рицар, той не би могъл да комуникира с нас, нито да пътува с нас. Всяко наше действие би било унижение за него. Ала ние сме потеглили на война, която той разбира. Като наш водач, неговата липса на Талант се компенсира от авторитета му.

— Много добре, Акуас. Сега нека Сърцето ни каже къде е опасността.

Акуас затвори очи и остана мислено мълчалив в продължение на няколко минути, концентрирайки се.

— Тамплиерите ще отвърнат на удара. Не биха понесли това поражение от ръцете ни и няма да допуснат то да остане ненаказано.

— И?

— Ческа е пратил хиляда мъже да смажат Скодското въстание. Те ще пристигнат след по-малко от седмица.

На около тридесетина крачки от техния огън Декадо седеше с Тенака, Ананаис, Езичника и Катерача.

— Хайде, Дек — каза Ананаис. — Кажи ми как стана водач на сбирщина воини магьосници? Зад това се крие нещо.

— Откъде знаеш, че аз не съм магьосник? — контрира го Декадо.

— Не, сериозно — прошепна Ананаис, хвърляйки поглед към рицарите в бели плащове. — Искам да кажа, че те са зловещи. Никой от тях не продумва.

— Точно обратното — отвърна Декадо. — Те говорят постоянно — директно в умовете си.

— Глупости! — каза Ананаис и сви пръсти в знака на Защитния рог, след което ги докосна до сърцето си.

Декадо се усмихна.

— Казвам истината. — Той се обърна и извика Катан, който се присъедини към тях. — Хайде, Ани, питай го нещо — нареди капитанът.

— Чувствам се глупаво — промърмори Ананаис.

— Тогава аз ще питам — намеси се Катерача. — Кажи ми, приятелю, истина ли е, че вие, рицари, можете да разговаряте… без да говорите?

— Истина е — отвърна Катан меко.

— Можеш ли да ни демонстрираш?

— Как точно? — попита Катан.

— Онзи висок мъж там — каза Катерача, сочейки към един рицар, после снижи глас: — Можеш ли да го помолиш да свали шлема си и да го сложи отново?

— Ако това ще ви зарадва — отвърна Катан и всички насочиха поглед към воина, който стоеше на четиридесетина крачки от тях.

Той свали покорно шлема си, усмихна се и го върна на мястото му.

— Това е невероятно — каза Катерача. — Как го правите?

— Трудно е за обяснение — отвърна Катан. — Моля да ме извините.

Той се поклони на Декадо и се върна при спътниците си.

— Виждаш ли какво имам предвид? — каза Ананаис. — Злокобни са, нечовешки.

— В моята земя има хора с подобни таланти — намеси се Езичника.

— И какво правят те? — попита Катерача.

— Не много. Изгаряме ги живи.

— Това не е ли малко прекалено?

— Може би — отвърна черният мъж. — Но аз лично не съм почитател на нарушаването на традициите!

Тенака ги остави да говорят и отиде до мястото, където седяха Реня, Валтая, Парсал и селянката. Докато го гледаше как се приближава, пулсът на Реня се ускори.

— Ще дойдеш ли с мен за малко? — попита я той.

Тя кимна и те се отдалечиха от огньовете. Слънцето бе ясно и силно, светлината му се отразяваше в сребърните косми в косата му. Реня копнееше да го докосне, но инстинктът я накара да изчака.

— Съжалявам, Реня — каза Тенака и се пресегна да хване ръката ѝ.

Тя се вгледа в скосените виолетови очи и прочете болката там.

— Истината ли каза? Щеше ли да използваш кинжала срещу мен?

Той поклати глава.

— Искаш ли да остана с теб? — попита тя тихо.

— Ти желаеш ли да останеш?

— Повече от всичко на света.

— Тогава ми прости, че съм такъв глупак — отвърна Тенака. — Не съм опитен в тези неща. Винаги съм бил несръчен около жени.

— Адски се радвам да го чуя — каза тя и се усмихна.

Ананаис ги гледа известно време, после погледът му се плъзна към Валтая. Тя говореше с Галанд и се смееше.

„Трябваше да оставя съчетаният да ме убие“, помисли си той.

Пътуването до Скода отне три дни, защото спътниците се придвижваха предпазливо. Акуас каза на Декадо, че след убийството на войниците командирът на крепостта Делнох е пратил патрули из цял Скълтик и околните земи, докато на юг ездачи от Легиона ловят бунтовници.

Тенака разговаря с водачите на Тридесетте, защото въпреки множеството легенди, не знаеше много за ордена им. Според историите те бяха полубогове с невероятни сили, които избираха да умрат във война срещу злото. За последно се бяха появили в Дрос Делнох, когато албиносът Сербитар застанал редом с Бронзовия граф и надвил ордите на Улрик, най-великия надирски главатар на всички времена. Ала макар да ги разпита, Тенака не научи много. Те бяха учтиви и възпитани — дори дистанцирано дружелюбни, — но отговорите им се носеха над главата му като облаци, недостижими за обикновените хора. Декадо беше същият; той само се усмихваше и сменяше темата.