Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Тя е и твоя мисия, братко — каза Катан с нежна усмивка.

— Никой жив човек не може да ме убие. А ако вие, свещеници, падате като пшеница, аз няма да остана.

— Не е ли задължен един водач да стои редом с хората си? — попита Балан и в гласа му се прокрадна гняв.

— Водач? Това е свещенически фарс, но добре, ще играя играта. Ала не възнамерявам да умирам с вас.

— Ще се присъединиш ли към нас в молитва? — попита Акуас.

— Не. Вие се молете за мен! Твърде много години си губих времето с това безплодно занимание.

— Ние винаги сме се молили за теб — отвърна Катан.

— Молете се за себе си! Молете се, когато срещнете онези Тъмни тамплиери, червата ви да не се втечнят.

След тези думи той вдигна ръце и поведе отряда през Храмовата порта, към Сентранската равнина.

— Сигурен ли сте, че този избор е мъдър? — изпрати мислен импулс Катан до Абадон.

— Изборът не е мой, синко.

— Но това е човек, погълнат от гняв.

— Източникът знае нуждите ни. Помниш ли Естин?

— Да. Бедният. Толкова мъдър — той щеше да е добър водач — отвърна Катан.

— Наистина щеше. Смел, но добросърдечен; силен, но нежен; интелигентен, но лишен от арогантност. Ала той умря. И в деня на смъртта му Декадо се появи при портите ни, търсейки убежище от света.

— Ами ако не го е пратил Източникът, Ваше Преподобие?

— Свърши се с „Ваше Преподобие“, Катан. Сега съм просто „Абадон“.

По-възрастният мъж преустанови връзката и минаха няколко мига, преди Катан да осъзнае, че не е получил отговор на въпроса си.

Годините се оттекоха от Декадо. Той отново беше на седлото и вятърът развяваше косата му. Копитата отново чаткаха по равнината и кръвта му се раздвижи, връщайки младостта с тътен в ума му…

Драконът, спускащ се като буря върху надирски нашественици. Хаос, объркване, кръв и ужас. Смъртно ранени мъже и смъртни викове, гарвани, грачещи щастливо в тъмните небеса.

И по-късно, в поредната наемническа война в най-забутаните нации по света, Декадо винаги излизаше без драскотина по стройното си тяло, докато враговете му пътуваха към ада, в който вярваха, превърнати в забравени сенки.

После образът на Тенака Хан изплува в съзнанието му.

Ето това беше воин! Колко пъти бе заспивал, копнеейки за битка с Тенака Хан? Лед и Сянка в танц на остриета.

Бяха се били много пъти. С дървени мечове. Дори с изтъпени саби. Победите им бяха равни. Но подобни съревнования бяха безсмислени — само когато смъртта почива на остриетата, можеше да има истински победител.

Мислите му бяха прекъснати от русобрадия Акуас, който изравни коня си с неговия.

— Битката ще е оспорвана, Декадо. Тамплиерите са открили следата им при някакво опустошено село. Ще са направили своя ход до сутринта.

— Кога можем да ги достигнем?

— Най-рано призори.

— Тогава е време да се върнеш към молитвите си, жълтобради. Направи ги силни.

Той пришпори коня си в галоп и Тридесетте го последваха.

Зората наближаваше. Спътниците бяха яздили през по-голямата част от нощта, спирайки само за час, колкото да позволят на конете да отпочинат. Планините Скода се извисяваха пред тях и Тенака нямаше търпение да достигне убежището им. Слънцето, скрито отвъд източния хоризонт, се разбуждаше и звездите избледняваха, докато розовото сияние изпълваше небето.

Ездачите излязоха от рехава горичка и се озоваха насред широка затревена равнина, потънала в мъгла. Тенака усети внезапен хлад в костите си. Потрепери и придърпа наметалото около себе си. Беше изморен и недоволен.

Не беше говорил с Реня след караницата им в гората, ала неспирно мислеше за нея. Вместо да я отхвърли от ума си, като я отдалечи от себе си, той бе успял само да си докара ново нещастие. И все пак не можеше да преодолее бездната, която бе отворил помежду им. Погледна назад към нея. Тя яздеше редом с Ананаис и се смееше на някаква шега; после извърна поглед.

Напред, като тъмни демони от миналото, двадесетима ездачи чакаха в редица. Седяха неподвижни на конете си и черните им наметала се вееха на вятъра. Тенака спря жребеца си на петдесетина крачки от тях и спътниците му се изравниха с него.

— Какво е това, мътните го взели? — попита Ананаис.

— Те преследват мен — отвърна Тенака. — Явиха ми се насън.

— Не искам да звуча пораженчески, но ще ни дойдат малко в повече. Ще бягаме ли?

— Не можеш да избягаш от тези хора — отвърна безжизнено Тенака и слезе от седлото.

Двадесетимата ездачи последваха примера му и пристъпиха бавно през мъглата. На Реня ѝ се стори, че се движат като привидения по призрачно море. Жребците им бяха катраненочерни, шлемове покриваха лицата им, ръцете им стискаха тъмни мечове. Тенака се подготви да ги посрещне, стиснал своето оръжие.