Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— И да се науча да убивам отново?

— Ще видим.

— Не искам да убивам. Искам да живея сред растенията си.

— А мислиш ли, че аз искам да се бия? Вече съм почти на шестдесет години. Обичам Източника и всичко, що расте и се движи. Вярвам, че животът е най-големият дар на вселената. Но в света има истинско зло и то трябва да бъде преборено. Надвито. За да могат други да имат шанса да се радват на живота.

— Не казвай нищо повече — прекъсна го Декадо. — Нито една проклета дума!

Потисканите с години чувства избиха на повърхността, изпълниха сетивата му и забравеният гняв го зашиба с огнени камшици. Какъв глупак се оказа — да се крие от света, да плеви градината си като потен селянин!

Той пристъпи към една броня вдясно от останалите и ръката му се спусна, за да се свие около дръжката на меча пред нея. С едно плавно движение той вдигна острието във въздуха и мускулите му запулсираха с насладата на оръжието. Мечът бе от сребърна стомана и остър като бръснач, а балансът му беше съвършен. Декадо се обърна към абата и там, където преди беше виждал господар, сега стоеше старец с воднисти очи.

— Тази твоя мисия включва ли Тенака Хан?

— Да, синко.

— Не ме наричай така, свещенико! Никога повече. Не те виня — аз бях глупакът, задето ти повярвах. Добре, ще се бия редом с твоите чираци, но само защото това ще помогне на приятелите ми. Не смей обаче да ми даваш заповеди.

— Няма да бъда в позиция да ти заповядвам, Декадо. Дори в този миг ти си застанал пред твоята собствена броня.

— Моята броня?

— Разпознаваш ли руната на шлема?

— Това е числото едно на Старото писмо.

— Бронята е принадлежала на Сербитар. Ти ще я носиш.

— Той е бил водачът, нали?

— Такъв ще си и ти.

— Значи това е съдбата ми — каза Декадо. — Да водя сбирщина свещеници, които си играят на война. Много добре; оценявам шегите не по-малко от всеки друг.

И той се разсмя. А абатът затвори очи и промълви тиха молитва, защото през смеха чуваше вика на изтерзаната душа на Декадо. Той самият изпита същото отчаяние, докато излизаше от стаята, следван от ехтящия маниакален смях.

— Какво направи, Абадон? — запита се абатът.

Когато стигна стаята си и падна на колене, в очите му имаше сълзи.

Декадо излезе с препъване от залата и се върна в градината си, зяпнал невярващо подредените редици зеленчуци, прилежно подкастрените плетове и внимателно почистените дървета.

Отиде до колибата си и изрита вратата.

Преди по-малко от час това беше домът му — дом, който обичаше. Чувстваше удовлетворение.

Сега това бе просто една мизерна колиба и той я изостави, излизайки отново в градината си. Бялата роза имаше три нови пъпки. Изпълни го гняв и той сграбчи растението, готов да го изтръгне от земята. После спря и бавно го пусна, загледан в ръката си и отново в розата. Нито един бодил не бе разкъсал плътта му. Декадо внимателно заглади смачканите листа и започна да хлипа, издавайки безсмислени звуци. Най-накрая те се превърнаха в една-единствена дума.

— Съжалявам — каза той на розата си.

Тридесетте се събраха в долния двор, за да оседлаят жребците си. Конете още не бяха сменили зимната си козина, ала бяха от силна планинска порода и можеха да тичат като вятъра. Декадо избра червеникавокафява кобила; оседла я бързо и се хвърли на гърба ѝ, отмятайки бялото си наметало зад гърба си, за да го разположи над седлото по обичая на Дракона. Бронята на Сербитар му пасваше по-добре от неговата собствена някога — усещаше я гладка, като втора кожа.

Абатът, Абадон, се качи на седлото на кафявия си скопец и застана до него.

Командирът се завъртя в седлото си, за да види как воините свещеници се качват на седлата в мълчание — трябваше да признае, че се движат добре. До един наместиха наметалата си точно като него. Абадон гледаше с тъга някогашния си ученик. Декадо бе избръснал брадата си и беше вързал дългата си тъмна коса в основата на врата. Очите му бяха живи и ярки, а на устните му играеше полуподигравателна усмивка.

Предната вечер Декадо се запозна официално с лейтенантите си: Акуас, Сърцето на Тридесетте; Балан, Очите на Тридесетте; и Катан, Душата на Тридесетте.

— Ако искате да бъдете воини, правете каквото ви кажа, когато ви го кажа — нареди им той. — Абатът ми обясни, че по следите на Тенака Хан има противников отряд. Ние ще го пресрещнем. Доколкото разбирам, мъжете, с които ще се бием, са истински воини. Да се надяваме, че мисията ви няма да завърши в ръцете им.