Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Тя поклати глава и отново сведе поглед към огъня.

— Колко жалко — каза отново Ананаис.

Групата стигна до селото два часа след съмване. Галанд бе проучил терена напред и бе докладвал, че войниците са поели на юг, към далечните кули на Карнак. Селото беше изпепелено, от него бяха останали само овъглени греди, от които се надигаха мазни струи черен дим. Тук-таме лежаха тела, а в покрайнините бяха издигнати десет дървени кръста, от които висяха съветниците на селото. Те бяха шибани с камшици и бити, преди да бъдат приковани към гредите, а накрая краката им бяха счупени, от което телата им бяха увиснали и въздухът бе спрял да влиза в дробовете им.

— Превърнали сме се във варвари — каза Катерача, извръщайки жребеца си от сцената. Белдер само кимна, но последва младия дренаец до затревеното поле отвъд селото.

Тенака слезе от коня си на площада, където имаше най-много тела — повече от тридесет жени и деца.

— В това няма никакъв смисъл — каза той на Ананаис, когато приятелят му се приближи. — Кой ще работи сега на полето? Ако това се случва из цялата империя…

— Случва се — вметна Галанд.

Жената с бебето вдигна шала над главата си и затвори очи. Езичника забеляза това и отиде до нея, поемайки юздите от ръцете ѝ.

— Ще ви изчакаме извън селото — каза той и поведе коня далеч от клането.

Валтая и Реня ги последваха.

— Странно е — отбеляза Ананаис. — В продължение на векове дренайците са отблъсквали врагове, които са искали да причинят това на земята ни. А сега ние го правим сами. Що за хора взимат за войници сега?

— Винаги има такива, които обичат този вид работа — отвърна Тенака.

— Може би сред твоя народ — вметна тихо Парсал.

— Какво означава това? — изръмжа Ананаис, обръщайки се към чернобрадия воин.

— Остави! — нареди Тенака. — Прав си, Парсал. Надирите са свиреп народ. Но не те са направили това. Нито пък вагрийците. Както каза Ананаис, ние си го причиняваме сами.

— Забрави, че го казах, генерале — измърмори Парсал. — Просто съм ядосан. Нека се махнем оттук.

— Отговори ми на един въпрос — каза внезапно Галанд. — Убийството на Ческа ще промени ли всичко това?

— Не зная — отвърна Тенака.

— Той трябва да бъде смазан.

— Не мисля, че шестима мъже и две жени могат да съборят империята му. А ти?

— Преди няколко дни имаше само един мъж — каза Ананаис.

— Парсал е прав. Нека се махнем оттук — прекъсна го Тенака.

В този момент се разнесе детски вик и четиримата мъже притичаха да отместят телата. Накрая достигнаха дебела стара жена, чиито мъртви ръце се бяха увили около момиченце на пет или шест години. На гърба на жената имаше три ужасни рани и тя очевидно бе коленичила над детето, за да го защити от оръжията. Ала едно копие бе пронизало тялото ѝ и бе достигнало момичето. Парсал я вдигна и пребледня, щом видя кръвта, попила в дрехите ѝ. Отнесе я извън селото, до мястото, където другите бяха слезли от конете, и Валтая притича, за да го облекчи от лекия товар.

Когато положиха момичето на тревата, очите му се отвориха; бяха сини и ярки.

— Не искам да умра — прошепна тя. — Моля ви!

Очите се затвориха и жената от селото коленичи до нея, вдигна главата ѝ и я постави в скута си.

— Всичко е наред, Алая; аз съм, Парисе. Върнах се, за да се погрижа за теб.

Момиченцето се усмихна немощно, но усмивката замръзна и се изкриви в гримаса на болка. Спътниците гледаха как животът си отива.

— О, не! Само това не! — промърмори Парисе. — Скъпи богове на светлината, не!

Нейното дете започна да плаче и Езичника го вдигна от земята, за да го прегърне.

Галанд се извърна и падна на колене. Парсал отиде до него и Галанд го погледна. От очите му капеха сълзи. Той поклати глава, но думите не идваха.

Парсал коленичи до него.

— Зная, братко, зная — каза той нежно.

Галанд пое дълбоко дъх и извади меча си.

— Кълна се във всичко свято и скверно, във всички зверове, които пълзят или летят, няма да намеря покой, докато земята не се прочисти отново. — Той скочи на крака и размаха меча си. — Идвам за теб, Ческа! — изрева с цяло гърло.

После захвърли меча на земята и се запрепъва към групичката дървета.

Парсал се обърна с извинително изражение към останалите.

— Неговата собствена дъщеря беше убита. Прекрасно дете… вечно засмяно. Но той наистина мисли това, което каза. И… и аз съм с него. — Гласът му бе прегракнал от вълнение и той прочисти гърло. — Ние двамата не сме нищо особено. Аз дори не бях достатъчно добър за Дракона. Не сме офицери или нещо от сорта. Но държим на думата си. Не зная какво искате вие от цялата тази работа. Но онези хора там — те са нашият народ — моят и на Галанд. Не са богати и благородни. А просто мъртви. Онази стара жена е умряла, за да защити детето. И не е успяла. Но се е опитала… дала е живота си, за да се опита. Е, и аз ще го сторя!