Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Можем да опитаме — вметна Реня.

— Замълчи! — изръмжа Тенака и момичето зяпна невярващо, но не продума. Той отново се обърна към жената: — Добре дошла си да останеш с нас. Утре ще стигнем до селото ти. Тогава ще направим каквото можем.

— Утре ще е твърде късно!

— Вероятно вече е твърде късно — каза Тенака и тя се отдръпна от него.

— Не съм и очаквала помощ от един надир — каза жената и по бузите ѝ покапаха сълзи. — Но сред вас има и дренаец. Моля ви, помогнете ми!

— Никому няма да помогнем, като умрем — каза Катерача. — Ела с нас. Ти избяга, сигурно и други са успели. А и не можем да направим нищо повече. Хайде, ще ти помогна да се качиш на коня.

Спътниците яхнаха жребците и се насочиха към гората. Зад тях гарваните кръжаха над труповете.

Тази нощ Тенака извика Реня при себе си и те се отдалечиха от лагера сред дърветата. Целия следобед не бяха разменили и дума.

Тенака беше хладен и дистанциран. Когато се озоваха на една малка полянка, окъпана от лунна светлина, той се обърна към момичето.

— Ти изстреля първата стрела! Никога повече не прави подобно нещо без моята заповед.

— Кой си ти, та да ми заповядваш? — отвърна рязко Реня.

— Аз съм Тенака Хан, жено! Възпротиви ми се отново, и ще те изоставя.

— Те щяха да убият жената и бебето.

— Да. Но заради твоите действия сега можеше всички да сме мъртви. Какво щеше да постигне това?

— Но ние не сме мъртви. И успяхме да я спасим.

— Имахме късмет. Понякога войникът се нуждае от късмет, но никога не бива да разчита на него. Не те моля, Реня, а ти казвам: няма да правиш подобно нещо повече!

— Правя, каквото желая — отвърна тя.

Той я зашлеви. Тя падна тежко на земята, но се претърколи на крака с блеснали очи и присвити като ноктите на граблива птица пръсти. После видя ножа в ръката му.

— Готов си да ме убиеш? — прошепна Реня.

— Без да се замисля!

— Аз те обичах! Повече от живота си. Повече от всичко друго.

— Ще ми се подчиниш ли?

— О, да, Тенака Хан, ще ти се подчинявам. Докато достигнем Скода. А после ще те напусна.

Тя се обърна и тръгна обратно към лагера.

— Все така самотник, а, Тани? — попита Ананаис, излизайки от сенките на дърветата.

— Не желая да говоря.

— Беше суров с нея, и с право. Но стигна твърде далеч — нямаше да я убиеш.

— Не. Нямаше.

— Но тя те плаши, нали?

— Казах, че не желая да говоря.

— Така е, но аз съм Ананаис — твоят осакатен приятел, който те познава добре. Доколкото е възможно някой да те познава. Мислиш си, че понеже ни грози смърт, няма място за любов? Не бъди глупак — наслаждавай ѝ се, докато я имаш.

— Не мога — каза Тенака и сведе поглед. — Когато дойдох тук, не виждах нищо друго, освен Ческа. Но сега прекарвам повечето си време в мисли за… знаеш.

— Разбира се, че зная. Но какво стана с твоята надирска философия? Нека утрешният ден се оправя сам.

— Аз съм само наполовина надир.

— Иди и говори с нея.

— Не. Така е по-добре.

Ананаис се изправи и се протегна.

— Отивам да спя — каза той и се затътри към лагера, ала спря до Реня, която седеше загледана нещастно в огъня.

Той приклекна до нея и каза:

— Някои мъже са особени. Опрат ли нещата до работа или война, могат да са гиганти; непогрешими и непобедими. Но в делата на сърцето са като деца. Жените обаче са различни — те виждат детето в мъжа такова, каквото е.

— Той щеше да ме убие — прошепна Реня.

— Наистина ли го мислиш?

— А ти?

— Реня, той те обича. Не би могъл да те нарани.

— Тогава защо? Защо го каза?

— За да те накара да го повярваш. Да те накара да го мразиш. За да те накара да си тръгнеш.

— Е, получи се — отвърна момичето.

— Това е жалко. И все пак… не трябваше да пускаш онази стрела.

— Зная! — сопна се тя. — Няма нужда да ми го казваш. Просто… не можех да стоя и да гледам как убиват бебе.

— Е, и аз не го очаквах с нетърпение.

Той насочи поглед през огъня, където спеше жената. Черният гигант Езичника седеше, опрял гръб в едно дърво, вдигнал бебето към гърдите си. Детето бе протегнало пухкава ръчичка от одеялото си и стискаше пръста му, а той му говореше тихо и нежно.

— Добре се справя с децата, а? — вметна Ананаис.

— Да. С оръжията също.

— Истинска мистерия. Но аз го наблюдавам.

Реня вдигна поглед към ясните сини очи зад черната маска.

— Харесвам те, Ананаис. Наистина те харесвам.

— Щом ме харесваш, харесвай и приятелите ми — каза той, кимайки към високата фигура на Тенака Хан, който се бе върнал в лагера и сега се увиваше в одеялата си.