Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Аргонис беше бесен.

— След тях! — извика той, но предвидливо задържа собствения си жребец, когато хората му се спуснаха с грохот в повторно преследване.

Сега планините бяха по-близо и врагът бе започнал дългото изкачване към първата долина. Един кон се препъна и падна, събаряйки руса жена в тревата; трима ездачи пришпориха жребците си срещу нея. Висок мъж, облечен в черно и с маска на лицето, завъртя своя кон и се спусна да ги пресрещне. Аргонис гледаше смаяно как маскираният се приведе под един див удар и изкорми първия ездач, завъртайки се на седлото, за да блокира замах над главата си от втория. Пришпорвайки коня си, той се вряза в третия, събаряйки и войника, и жребеца му.

Жената сега се бе изправила и тичаше. Маскираният парира атака от втория ездач и преряза гърлото му с контраудара си. После се измъкна от мелето, прибра меча си в ножницата и се впусна в галоп след жената, привеждайки се в седлото. Ръката му се спусна около кръста ѝ и я прихвана, за да я вдигне пред себе си. После те изчезнаха сред хълмовете на Скода.

Аргонис се върна при мястото на първата битка. Тридесет и един от войниците му бяха паднали; осемнадесет бяха мъртви, а шестима — смъртно ранени.

Хората му се върнаха обезсърчени. Съгледвачът Лепус се приближи към Аргонис и слезе от коня. Козирува бързо и задържа коня на капитана си, докато офицерът слизаше от седлото.

— Кои, в името на ада, бяха тези? — попита Лепус.

— Не зная, но ни накараха да изглеждаме като деца.

— Това ли ще пише в доклада ви, сър?

— Затваряй си устата!

— Да, сър.

— До няколко дни ще имаме хиляда ездачи от Легиона. Тогава ще ги измъкнем от пещерите им — не могат да защитават цялата планина. И отново ще срещнем тези копелета с бели плащове.

— Не съм сигурен, че го искам — промърмори Лепус.

Тенака усмири жребеца си край един виещ се поток, който ромолеше сред горичка от брястове в западния край на долината. Завъртя се на седлото, търсейки с поглед Ананаис. Видя го да язди спокойно. Валтая седеше странично на седлото зад него. Бяха успели да се измъкнат, без да изгубят дори един човек, и това само благодарение на впечатляващите умения на Тридесетте.

Той слезе от коня си и го остави да пасе. Отпусна леко каишите на седлото и потупа животното по врата. Реня стигна до него и скочи от своя жребец. Лицето ѝ беше зачервено, а очите — светещи от възбуда.

— В безопасност ли сме? — попита тя.

— За момента — отвърна Тенака.

Ананаис вдигна крак над седлото и се плъзна на земята, след което се обърна, за да помогне на Валтая да слезе. Тя му се усмихна и сключи ръце над раменете му.

— Винаги ли ще си на разположение да спасяваш живота ми?

— Винаги е много време, господарке — отвърна той с ръце на кръста ѝ.

— Казвал ли ти е някой, че имаш красиви очи?

— Не и напоследък — отвърна той, пусна я и се отдалечи.

Галанд, който бе станал свидетел на сцената, пристъпи към Валтая.

— На твое място бих забравил за него, момиче — каза той. — Този мъж не може да бъде спечелен.

— Но ти можеш да бъдеш, така ли?

— Мога! Но помисли, преди да кажеш „да“. Не съм особено добър улов.

Валтая се засмя.

— По-добър си, отколкото си мислиш.

— Но все пак отговорът е „не“, нали?

— Не мисля, че в момента си търсиш жена. А ти?

— Ако имахме времето — отвърна Галанд сериозно и се пресегна, за да хване ръката ѝ. — Ти си чудесна жена, Вал, и не мисля, че един мъж може да има по-голям късмет от това да те срещне. Иска ми се да те познавах в по-добрите дни.

— Дните са такива, каквито ги направим. Има и други народи по света, където хора като Ческа биват спирани в зародиш. Мирни народи.

— Не желая да бъда чужденец, Вал. Искам да живея в собствената си страна, сред собствения си народ…

Думите на Галанд секнаха и Валтая видя мъката в очите му. Тя положи длан върху неговата и той отмести поглед.

— Какво има, Галанд? Какво щеше да кажеш?

— Няма значение. — Той отново я погледна и очите му бяха ясни. Чувството беше потулено. — Кажи ми какво виждаш в белязания ни спътник?

— Не зная. Това е труден въпрос за една жена. Хайде, нека приготвим храната.

Декадо, Акуас, Балан и Катан оставиха групата при лагера и подкараха конете си обратно към входа на долината, където спряха, за да огледат зелената равнина, на която Легионът се грижеше за ранените си. Мъртвите бяха увити в одеяла и привързани към седлата си.

— Добре се справихте — каза Декадо и вдигна шлема си, за да го закачи за дръжката на меча.