Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Не и в моите очи.

— Можеш ли да се биеш?

— Много въпроси задаваш, Сеорл!

— Обичам да съм наясно. Можеш ли да се биеш?

— Като тигър.

— Това е някаква котка, нали?

— Да. Много голяма котка, много недружелюбна.

— И аз мога да се бия — каза момчето. — Добър боец съм.

— Сигурен съм. Но да се надяваме, че няма да ти се наложи да го доказваш скоро. А сега иди и поспи.

— Не съм изморен. Ще остана на стража.

— Прави каквото ти казвам, Сеорл. Можеш да пазиш утре.

Момчето кимна и легна при другите деца. След няколко минути спеше дълбоко. Езичника поседя известно време, потънал в размисли за родината си. После и той отиде сред децата. Мелиса спеше дълбоко, гушнала парцалена кукла. Играчката беше много стара; нямаше очи, а за коса ѝ служеха само две тънки жълти нишки.

Катерача му бе казал за странните си религиозни вярвания. Боговете, твърдеше младият мъж, са толкова древни, че са се видиотили от старост. И сега използваха огромната си сила в безсмислени шеги с хората, насочвайки живота им в погрешни посоки, за да ги изоставят в отвратителни ситуации.

Езичника бързо започваше да става последовател на тази вяра.

Далечен вой проехтя в нощта. Последва го втори и после трети. Черният мъж изруга и извади меча си. Взе малко точило от кожената си кесия, плю върху него и започна да точи меча си. После свали брадвата от седлото и наточи и нея.

Вятърът смени посоката си и понесе миризмата им на изток. Черният мъж зачака и започна бавно да брои. Стигна до осемстотин и седем, когато воят стана по-силен. Той изчисли промяната в скоростта на вятъра и разбра, че съчетаните се намират на между осем и дванадесет мили разстояние — не беше достатъчно.

Най-милостиво беше да пререже гърлата на децата, докато спяха, и да им спести ужаса, който ги преследваше. Но знаеше, че може да вземе три от най-малките на коня си.

Извади кинжала си и тръгна сред тях.

Но кои три?

Изруга тихо и заби ножа обратно в канията, после събуди Сеорл.

— Съчетаните са близо — каза той. — Събуди децата — потегляме.

— Колко близо? — попита Сеорл с ококорени от страх очи.

— На час разстояние — ако имаме късмет.

Сеорл скочи на крака и започна да буди децата. Езичника вдигна Мелиса на рамото си. Тя изпусна куклата си и той я прибра в туниката си. Децата се струпаха около него.

— Виждаш ли онези хълмове там? — каза той на Сеорл. — Тръгнете към тях! Аз ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Езичника се качи на седлото. — Сложи две от най-малките деца зад мен. — Сеорл изпълни молбата. — А сега се дръжте здраво, малчугани — чака ни страшна езда.

Черният мъж пришпори коня и животното отскочи напред, преодолявайки разстоянието между поляната и планините. Мелиса се събуди и започна да плаче, затова Езичника извади куклата и я набута в ръцете ѝ. След като язди няколко минути в галоп, той видя скална тераса вдясно. Дръпна юздите и насочи жребеца сред скалите. Пътеката беше тясна, по-малко от пет крачки широка, макар и да се разширяваше с достигането до плитката вдлъбнатина на върха. Оттам нямаше друг изход.

Езичника помогна на децата да слязат.

— Чакайте ме тук — каза им и се спусна отново в равнината. Направи пет курса и докато приключи последния, Сеорл и останалите четири по-големи момчета почти бяха достигнали скалите. Езичника скочи от седлото и подаде юздите на Сеорл.

— Отведи коня горе и ме чакайте там.

— Какво си намислил?

— Прави, каквото ти казвам, дете!

Сеорл отстъпи крачка назад.

— Просто искам да помогна.

— Съжалявам, момче! Дръж си кинжала в готовност — възнамерявам да ги задържа тук, но ако ме надвият, използвай го върху най-малките деца. Разбра ли?

— Не мисля, че ще мога — каза ужасено момчето.

— Тогава следвай сърцето си. Късмет, Сеорл!

— Аз… наистина не искам да умирам.

— Зная. А сега се качи горе и ги успокой.

Езичника извади брадвата си от седлото, лъка и колчан стрели. Лъкът беше от вагрийски рог и само много силен мъж можеше да го опъне. Той се разположи в подножието на пътеката, загледан на изток.

Според преданието Царете на Опаловия трон винаги знаеха кога денят им е настъпил.

Езичника знаеше.

Той опъна тетивата, свали туниката си и остави нощния въздух да охлади тялото му.

После с дълбок глас започна да пее Песента на Мъртвите.

Ананаис и капитаните му се срещнаха на предварително уговореното място и седнаха да обсъдят задачите за деня. Щом бяха отблъснати от първия кръг на планините, скодските сили се разцепиха на седем и се изкачиха сред върховете, за да направят засади на нашествениците, атакуващи високите места. Партизанските удари тормозеха силите на Ческа и забавяха напредъка им, а загубите сред бунтовниците бяха невероятно леки — с изключение на отряда на Парсал, от който никой не успя да избяга.