Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Той гледа известно време угощението на зверовете, отбелязвайки мислено движенията им в опит да научи колкото може повече за деня, в който щеше да се бие с тях. Не хранеше илюзии — този ден щеше да дойде. Човек срещу звяр. Звярът можеше и да е силен, бърз и смъртоносен. Но пък цар Катаскикана си бе спечелил титлата Господар на Войната. Защото също беше силен, бърз и смъртоносен. Но към това се прибавяше и жестоката му хитрост.

Езичника се върна тихо сред дърветата. Щом се озова там, застина и широките му ноздри потрепериха. Присви очи и плъзна брадвата в ръката си.

Конят му стоеше там, където го бе оставил, ала черният мъж виждаше, че животното е ококорило очи и трепери от страх, а ушите му са прилепнали към черепа.

Езичника бръкна в кожената си туника и извади къс тежък метателен нож. Облиза устни и огледа храстите наоколо. Скривалищата бяха малко; той се намираше в едно такова, което оставяше три други възможни. Значи го чакаха максимум трима противници. Дали имаха лъкове? Малко вероятно, защото трябваше да се изправят, да опънат тетивата и да стрелят по бързо движеща се цел. Дали бяха хора? Малко вероятно, защото конят бе ужасѐн, а обикновени хора не можеха да причинят такъв страх.

Значи в храстите срещу него може би клечаха трима съчетани.

Езичника взе решение, изправи се и пристъпи към коня си.

Един съчетан изскочи от храстите вдясно, а друг се надигна отляво. Те се хвърлиха напред с невероятна скорост. Езичника се завъртя на пета и дясната му ръка изсвистя надолу; ножът се заби в дясното око на първия звяр. Вторият почти го бе достигнал, когато черният мъж падна на колене и се гмурна напред, забивайки се в краката на създанието. Съчетаният се спъна в него и Езичника се претърколи, за да забие брадвата си в бедрото му. После скочи на крака и побягна. Издърпа рязко юздите от клоните и се хвърли на седлото, а чудовището вече тичаше към него. Когато черният мъж се сниши над седлото и дръпна юздите, конят се вдигна на задни крака и в ужаса си изрита съчетания в лицето. Звярът падна и Езичника пришпори коня през горите, привеждайки се под ниските клони. Щом се измъкнаха от дърветата, той се впусна в галоп на запад.

Боговете го бяха опазили, защото сметките му се оказаха сериозно погрешни. Ако съчетаните наистина бяха трима, сега той щеше да е мъртъв. Ножът му бе полетял към гърлото на противника, ала скоростта на атаката бе толкова невероятна, че той едва не пропусна изцяло мишената си.

Езичника забави коня, когато горящият град изчезна от хоризонта.

Сред долините щеше да гъмжи от съгледвачи на Ческа. Той нямаше желание в скоростта си да се натресе на още по-голяма опасност от онази, от която бягаше. Потупа коня по врата.

Беше оставил Катерача с чеиамите. Новият Бронзов граф бе спечелил уважението им и плановете му за завземането на Дрос Делнох напредваха. Дали щяха да сработят, оставаше неясно, но поне Катерача работеше уверено по тях. Езичника се изкикоти тихо. Младият дренаец беше повече от убедителен в новата си роля и черният мъж почти можеше да повярва, че той наистина е легендарният граф.

Почти. Езичника отново се изкикоти.

С наближаването на залеза той се озова сред няколко дървета близо до един поток. Не бе видял и следа от врага и оглеждаше терена внимателно. Но когато навлезе в малката долчинка, го очакваше изненада.

Двадесетина деца седяха около тялото на мъж.

Езичника слезе от коня и привърза юздите към клоните на близко дърво. Едно високо момче пристъпи към него с кинжал в ръка.

— Ако го докоснеш, ще те убия! — каза момчето.

— Няма да го докосна — отвърна Езичника. — Свали ножа.

— Ти съчетан ли си?

— Не, просто човек.

— Не приличаш на човек — много си черен.

Езичника кимна сериозно.

— Наистина съм такъв. Ти, от друга страна, си бял и много мъничък. Не се съмнявам в смелостта ти, но наистина ли мислиш, че можеш да застанеш срещу мен?

Момчето облиза устни, но не отстъпи.

— Ако бях враг, дете, досега да съм те убил. Отстъпи.

Той коленичи до тялото, пренебрегвайки момчето. Мъртвецът беше едър и оплешивяващ, а големите му ръце бяха вкопчени в елека му.

— Какво стана? — обърна се Езичника към малкото момиче, седнало най-близо до тялото.

Тя отмести поглед и момчето с ножа заговори:

— Той ни доведе тук вчера. Каза, че може да се скрием, докато зверовете си тръгнат. Но тази сутрин, докато си играеше с Мелиса, се хвана за гърдите и падна.

— Не бях аз — каза Мелиса. — Нищо не съм му направила!