Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Останаха там в продължение на три часа, докато ханът описваше плановете си. След това Тенака заспа.

А докато спеше, двадесет мъже пазеха палатката му с мечове в ръце.

Парсал продължи да лази през високата трева. Болката от осакатения му крак бе избледняла в сравнение с неописуемата агония от предния следобед и сега бе просто болезнена пулсация, която от време на време припламваше и го караше да губи съзнание. Нощта беше хладна, ала той се потеше обилно. Вече не знаеше накъде отива — единствената му цел бе да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и ужаса.

Пролази през участък, покрит с камъчета, и едно от тях се заби в крака му. Парсал изстена и се претърколи по гръб.

Ананаис им каза да удържат линията колкото могат по-дълго, а после да се оттеглят към Магадон. Той самият бе отишъл в другата долина с Галанд. Събитията от следобеда продължаваха да се изливат в ума му и Парсал не можеше да извърне поглед от тях… Чакаше в един тесен проход заедно с още четиристотин мъже. Конницата дойде първа с гръмотевичен грохот нагоре по склона и копия, спуснати за атака. Стрелците на Парсал ги направиха на решето. Пешаците бяха по-трудни за отблъскване, защото бяха добре бронирани и държаха кръглите си бронзови щитове вдигнати високо. Той никога не се бе справял с меча толкова добре, колкото брат си, но, в името на боговете, знаеше, че се е представил достойно!

Мъжете от Скода се биха като тигри и войниците на Ческа отстъпиха. Тогава той трябваше да нареди на хората си да отстъпят.

Глупак, пълен глупак!

Но Парсал се чувстваше толкова уверен. Толкова горд! Никога през живота си не беше водил боен отряд. Драконът го отхвърли, въпреки че прие брат му. И ето че сега отблъсваше могъщ враг.

Така че той изчака още една атака.

Съчетаните се спуснаха напред като демони от бездната. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави тази атака. Зверовете нададоха ужасяващ рев — като стена от звук, възвестяваща жаждата им за кръв. Огромни чудовища с разлигавени муцуни, кървавочервени очи, остри нокти и ярки, ярки мечове.

Стрелите едва успяваха да пробият кожата им и те пометоха бойците на Скода, както голям мъж разпръсва немирни деца.

Парсал не даде заповед за отстъпление — нямаше нужда. Смелостта на скодците изчезна като вода върху пясък и отрядът му се пръсна във всички посоки. В отчаянието си Парсал се затича към един съчетан и нанесе жесток удар по главата на звяра. Ала мечът му отскочи от дебелия череп и създанието се обърна към него. Воинът беше изблъскан назад и чудовището сключи челюсти около левия му крак, откъсвайки плътта от костта. Един смел скодски воин се хвърли на гърба на съчетания и заби дългия си кинжал във врата му. Създанието обърна гръб на Парсал и разкъса гърлото на мъжа. Парсал се претърколи надолу по склона и се свлече в долината. Така започна дългото пълзене.

Сега знаеше, че въстанието на Скода няма никакъв шанс. Мечтите им бяха безсмислени. Нищо не можеше да застане срещу съчетаните. Искаше му се да бе останал във фермата си във Вагрия, далеч от тази налудничава война.

Нещо сграбчи крака му и той се надигна, размахал кинжала си. Нечия ноктеста ръка го изби от ръката му и трима съчетани коленичиха около него — очите им блестяха, а от отворените им усти капеше слюнка.

Тогава той се предаде и изгуби съзнание.

И угощението започна.

Езичника се приближи бавно и спря на около стотина метра от западната част на града. Конят му бе скрит сред дърветата назад. Димът от горящите сгради се виеше като мъгла и му беше трудно да различи каквото и да било в далечината. Групи съчетани влачеха тела от града и в поляните наоколо се провеждаше зловещо пиршество. Езичника никога преди не бе виждал зверовете и сега ги гледаше с мрачно удивление. Повечето бяха над два и половина метра високи и с огромни мускули.

Той беше объркан. Трябваше да достави послание на Ананаис от Катерача — но къде да го намери? Дали воинът с черната маска беше още жив? Или войната бе приключила? В такъв случай Езичника трябваше да промени плана си. Беше се заклел да убие Ческа и нямаше навика да нарушава клетвите си. Някъде сред тази армия се намираше палатката на императора — трябваше само да я намери и да изкорми жалкото копеленце.

Това беше всичко! Смъртта на родствениците му му тежеше силно и той бе решен да отмъсти за нея. Щом убиеше Ческа, духът на императора щеше да бъде призован от Земята на Сенките, за да служи на убитите. Подходящо наказание.