Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Приятелите ти ще те помнят — каза тя.

Той отдръпна ръката си и я изгледа гневно.

— Аз нямам приятели! Никога не съм имал.

Императорът седеше в копринената си палатка, заобиколен от капитаните си. Бойният му водач Дарик бе до него. Палатката бе огромна и разделена на четири части: най-голямата, където сега седяха воините, можеше да побере петдесетина души, макар че сега в нея имаше само двадесет.

Ческа беше напълнял през годините, а кожата му изглеждаше нездрава и на петна. Тъмните му очи блестяха със свирепа интелигентност и се говореше, че е изучил уменията на Тъмните тамплиери и може да чете мисли. Капитаните му живееха в състояние на постоянен студен ужас, защото се случваше императорът да посочи внезапно някого, да извика „Предател!“ и мъжът умираше по ужасяващ начин.

Дарик беше най-довереният му воин и изключително хитър генерал, отстъпващ само на легендарния Барис от Дракона. Висок мъж в началото на петдесетте, строен и жилест, той беше гладко избръснат и изглеждаше по-млад от възрастта си.

Щом чу докладите за броя на убитите, Дарик заговори:

— Нападенията изглеждат случайни и хаотични, но аз усещам обединена мисъл зад тях. Какво ще кажеш, Маймон?

Тъмният тамплиер кимна.

— Почти сме пробили защитите им, но вече можем да видим много. Те са се укрепили в двата прохода, известни като Тарск и Магадон. И очакват помощ от север, макар и без особена увереност. Както ти беше предвидил, водачът е Ананаис, но жената Райван е онази, която ги обединява.

— Къде е тя? — попита императорът.

— Горе в планините.

— Можете ли да я достигнете?

— Не и от Бездната. Тя е защитена.

— Не е възможно да пазят всичките ѝ приятели, нали? — попита Ческа.

— Не, господарю — съгласи се Маймон.

— Тогава вземете душата на някой близо до нея. Искам я мъртва.

— Да, господарю. Но първо трябва да пробием през стената на Тридесетте в Бездната.

— Новини за Тенака Хан? — попита рязко Ческа.

— Той избяга на север. Прадядо му Джонгир умря преди два месеца и сега там всеки момент ще избухне гражданска война.

— Прати послание до делнохския командир и му нареди да бди за надирски отряди.

— Да, господарю.

— Сега ме оставете — каза императорът. — Всички освен Дарик.

Капитаните се подчиниха с благодарност и излязоха в нощта. Около палатката стояха петдесет съчетани — най-големите и свирепи зверове в армията на Ческа. Мъжете не ги погледнаха, докато излизаха.

Вътре Ческа не продума няколко минути.

— Те всички ме мразят — каза той. — Малки хора с малки умове. Какво щяха да бъдат без мен?

— Те са нищо, господарю — каза Дарик.

— Именно. Ами ти, генерале?

— Господарю, ти можеш да четеш хората като отворена книга. Виждаш в сърцата им. Аз съм ти верен, но в деня, в който се усъмниш в мен, ще отнема сам живота си, стига само да ми наредиш.

— Ти си единственият верен човек в империята. Искам ги мъртви до един. Искам Скода да се превърне в кланица, която ще бъде запомнена до края на вечността.

— Както наредиш, господарю. Те не могат да ни спрат.

— Духът на Хаоса язди с армията ми, Дарик. Но той се нуждае от кръв. Много кръв. Океани от кръв! Жаждата му никога не е напълно утолена.

Очите на Ческа се разфокусираха и добиха измъчен вид. Той отново замълча. Дарик остана напълно неподвижен. Фактът, че императорът му е луд, не го тревожеше изобщо, ала деградацията на Ческа бе съвсем различен въпрос. Дарик бе странен човек. Почти напълно лишен от други мисли, той се вълнуваше само от война и стратегия и думите му към императора бяха буквалната истина. Когато дойдеше денят — а това бе неизбежно, — в който лудостта на Ческа се обърнеше към него, той щеше да се самоубие. Защото животът нямаше да може да му предложи нищо друго. Дарик никога не бе обичал друго човешко същество, нито пък го вълнуваха красиви неща. Картини, поезия и литература не го докосваха, нито планини или разкъсвани от буря морски вълни.

Интересуваха го единствено войната и смъртта. Но той не обичаше дори тях — те просто му бяха интересни.

Внезапно Ческа се изкикоти.

— Аз бях един от последните, които видяха лицето му — каза императорът.

— На кого, господарю?

— Ананаис Златния. Той стана воин на арената и беше голям любимец на тълпите. Един ден, докато приемаше поздравите им, аз пратих един от съчетаните си. Беше огромен звяр, тройна кръстоска между вълк, мечка и човек. А Ананаис го уби. — Ческа отново се изкикоти. — Обаче после не му беше толкова лесно да гледа тълпите.