Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Беше ли мъдро да крие от Ананаис, че Тенака сега е хан на най-великия враг на дренайците? Но какво би постигнал, ако му кажеше? Той вярваше на Тенака, а когато мъж като Ананаис дадеше доверието си някому, то бе по-силно от сребърна стомана. За него щеше да е немислимо Тенака да го предаде.

Милостиво беше да го остави да умре с тази вяра.

Но дали наистина бе така?

Нима човек нямаше правото да знае истината?

— Декадо! — провикна се глас в ума му. Това беше Акуас и Декадо затвори очи, фокусирайки се върху гласа.

— Да?

— Врагът пристигна в Тарск. Няма и следа от съчетаните.

— Защото всички са тук!

— Тогава ще дойдем при теб, нали?

— Да — отвърна Декадо.

Беше оставил осмина свещеници със себе си в Магадон, а другите деветима бе пратил в Тарск.

— Направихме, както предложи, и влязохме в ума на един от зверовете, но не мисля, че ще ти хареса онова, което открихме.

— Кажи ми.

— Те до един са от Дракона! Ческа е започнал да ги събира преди петнадесет години. Някои от по-новите са дошли от армията, хваната при повторното събиране на Дракона.

— Разбирам.

— Това променя ли нещата?

— Не — каза Декадо. — Само увеличава тъгата.

— Съжалявам. Продължаваме ли с плана?

— Да. Сигурен ли си, че трябва да сме близо?

— Да — отвърна Акуас. — Колкото по-близо, толкова по-добре.

— А тамплиерите?

— Пробиха Стената в Бездната. Едва не изгубихме Балан.

— Как е той?

— Възстановява се. Каза ли на Ананаис за Тенака Хан?

— Не.

— Ти знаеш най-добре.

— Надявам се. Върнете се тук възможно най-скоро.

На тревата долу Ананаис спеше, без да сънува. Валтая го видя и приготви обяд от печено месо и топъл хляб. Отнесе храната при него след около час и двамата отидоха заедно в сянката на дърветата, където той вдигна маската си, за да се наяде.

Тя не можеше да го гледа как яде, затова отиде да набере цветя. Когато приключи, се върна при него.

— Сложи си маската — каза му. — Някой може да дойде.

Ярките му сини очи запламтяха и той отмести поглед, след което свали черната маска на лицето си.

— Някой дойде — каза натъжен.

Около средата на утрото сред вражеския лагер проехтяха рогове и десет хиляди воини започнаха да маршируват целенасочено около каруците, за да извадят стълби, да привържат въжета към куки и да си сложат щитовете.

Ананаис притича до стената, където Лейк се беше привел над огромния лък и проверяваше въжетата и вървите.

Армията се подреди в долината и светлината на слънцето се отразяваше в мечове и копия. Забиха барабани и армията потегли напред.

Защитниците на стената облизаха пресъхнали устни със сухи езици и забърсаха потните си длани в туниките си.

Бавният ритъм на барабаните изпълни планините. Внезапно вълна от ужас заля хората по стената. Воините започнаха да крещят и да скачат в тревата долу.

— Тамплиерите! — изкрещя Декадо. — Това е само илюзия!

Ала паниката продължи да се разпростира сред редиците на Скода. Ананаис се опита да ги върне обратно, но собственият му глас трепереше от страх. Още и още мъже скачаха от стените, докато барабаните се приближаваха.

Стотици воини тичаха назад, ала всички застинаха, когато видяха жената, застанала пред тях с ръждивата си ризница.

— Ние не бягаме! — изрева Райван. — Ние сме Скода! Синовете на Дръс Легендата. Ние не бягаме!

Тя извади късия си меч и пристъпи сред тях, насочвайки се към стените. Само шепа мъже бяха останали на парапета, треперещи и пребледнели като привидения. Райван се заизкачва по стъпалата и страхът ѝ нарастваше с всяко следващо.

Ананаис се препъна към нея и протегна ръка, която тя пое с благодарност.

— Не могат да ни победят! — каза жената през стиснати зъби и с разширени очи.

Мъжете от Скода се обърнаха и я видяха, застанала предизвикателно в центъра. Стиснали мечове, те отново тръгнаха напред, борейки се със стената от страх.

Декадо и Тридесетте също се бореха със силата на тамплиерите и издигнаха щит около Райван.

И тогава страхът изчезна!

Воините от Скода се втурнаха отново към стените, но вече изпълнени с гняв. Засрамени от смелостта на жената воин, която ги водеше, те застанаха непоклатими на парапета и на всяко лице се четеше решителност.

Барабаните спряха. Проехтя рог.

Десет хиляди воини се втурнаха напред със свиреп рев.

Лейк и неговите помощници опънаха тетивите на двете машини и напълниха паниците с изпилените снаряди. Когато нападателите се намираха на петдесет крачки, Лейк вдигна ръка. При четиридесет я пусна и дръпна спусъка. Буталото се стрелна напред. Втората машина го последва миг по-късно.