Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Младежът бавно отиде до болницата и погледна през отворения прозорец. Вътре Валтая работеше усилено, за да спаси най-тежко ранените.

Той се отдръпна от прозореца и тръгна към горите, където двеста бежанци бяха опънали палатките си. Райван седеше до един лагерен огън, гушнала бебе и потънала в разговор с три други жени.

Мъртвецът пристъпи към тях.

Райван вдигна поглед и го видя — познаваше го добре.

— Не можеш да заспиш ли, Оранда?

Той не отговори.

Тогава тя видя ножа и очите ѝ се присвиха. Когато мъжът коленичи до нея, тя погледна в очите му. Празни и мъртви, те я гледаха, без да я виждат.

Ножът се стрелна напред и жената се изви настрани и назад, закривайки с тялото си спящото бебе. Ножът поряза хълбока ѝ. Райван пусна детето и блокира следващия удар с предмишницата си, след което заби десния си юмрук в лицето на мъжа. Той падна, но се надигна отново. Райван също се изправи. Другите жени крещяха, а бебето плачеше. Докато трупът се приближаваше, Райван отстъпи. Усещаше как кръвта се стича по крака ѝ. Тогава един мъж се затича напред, вдигнал ковашки чук. Стовари го свирепо върху главата на младия воин. Черепът му се пропука, но по лицето му не се появи никакво изражение.

В гърдите му се заби стрела; той просто погледна надолу към нея и бавно я измъкна. Галанд се появи точно когато мъртвецът достигна Райван. Ножът се вдигна и Галанд замахна с меча си и ръката на трупа, стиснала оръжието, се отдели от тялото. Мъртвият Оранда залитна… и падна.

— Явно много силно искат смъртта ти — отбеляза Галанд.

— Искат всички ни мъртви — отвърна Райван.

— Утре желанието им ще се изпълни — каза той.

Валтая приключи с шевовете на широката рана на хълбока на Райван и я намаза с дебел пласт от някакво гъсто мазило.

— Така няма да ти остане грозен белег — обясни лечителката и покри раната с марля.

— Слабо ме вълнува дали ще ми остане белег — отвърна Райван. — Като станеш на моята възраст, никой не обръща внимание на белег на хълбока ти… ако схващаш какво имам предвид.

— Глупости, ти си привлекателна жена.

— Именно. Малко са мъжете, които забелязват „привлекателните“ жени. Ти си любовница на Черната маска, нали?

— Да.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не, не отдавна. Той ми спаси живота.

— Разбирам.

— Какво разбираш?

— Ти си добро момиче, но може би приемаш дълговете твърде на сериозно.

Валтая седна до леглото и потърка очи. Беше изморена — твърде изморена, за да спи.

— Винаги ли съдиш така строго хората, които току-що си срещнала.

— Не — отвърна Райван и внимателно се надигна, за да не скъса шевовете. — Но любовта се крие в очите и една жена винаги знае кога друга е влюбена. Когато те попитах за Черната маска, ти показа тъгата си. А после каза, че е спасил живота ти. Не беше трудно да стигна до очевидния извод.

— Грешно ли е да искаш да се отплатиш някому?

— Не, не е грешно — особено сега. А и той е чудесен мъж.

— Аз го нараних — каза Валтая. — Не исках, но бях изтощена. През повечето време се опитвам да не обръщам внимание на лицето му, но му казах да си сложи маската.

— Лейк го мерна веднъж без нея. Каза ми, че лицето му е ужасно белязано.

— Той няма лице. Носът и горната устна са били откъснати, а бузите са изцяло покрити с белези. Единият от тях не зараства и от него капе гной. Ужасяващо е! Изглежда като мъртвец. Опитах се… Не мога…

От очите ѝ покапаха сълзи и думите заглъхнаха.

— Не се самообвинявай, момиче — каза меко Райван и се приведе напред, за да я потупа по гърба — Опитала си се. Повечето жени не биха сторили дори това.

— Срамувам се от себе си. Казах му, че лицето не е мъжът. И именно мъжа се опитах да обичам, но лицето не спира да ме тормози.

— Не си сгрешила. Отговорът се крие в собствените ти думи — опитала си се да го обичаш. Наела си се с твърде много.

— Но той е толкова благороден и трагичен. Бил е Златния… Имал е всичко.

— Зная. И е бил суетен.

— Откъде знаеш това?

— Не е трудно да се досетя. Спомни си историята му: богатият млад патриций, който е станал генерал в Дракона. Но какво се е случило после? Станал е гладиатор и е убивал хора, за да радва тълпите. Мнозина от мъжете, с които се е борил, са били затворници, принудени да се бият и да умрат. Те са нямали избор, но Ананаис е имал. Ала не е можел да стои далеч от аплодисментите. В това няма нищо благородно. Мъже! Какво знаят те? Никога не порастват.

— Много си сурова към него — та той е готов да умре за теб!