Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Вече три дни чакаха пратеника по самотния път през Скълтик. Магир го бе свалил с една-единствена стрела — страхотно майсторство.

Щом се върнаха в лагера, Катерача огледа печата. Восъкът беше зелен и с жилки като мрамор; сред сатулите не се срещаше подобно нещо. Изкуши се да го отвори, но го върна на мястото му.

Съгледвачите носеха новини за Тенака Хан. Той се намираше на по-малко от ден от крепостта, така че планът на Катерача трябваше да бъде приведен в действие незабавно.

Той изпробва бронята. Беше му малко голяма. Свали я и проби дупка в каишите с кинжала си и го стегна отново. По-добре.

Шлемът му ставаше, но Катерача щеше да се зарадва повече, ако вестоносецът не се бе оказал тамплиер. Говореше се, че те могат да комуникират с умовете си. Надяваше се, че в Делнох няма други от братството им.

— Кога ще влезеш? — попита Магир.

— Тази вечер. След полунощ.

— Защо толкова късно?

— Ако имам късмет, командирът ще спи. Ще е сънен и няма да му се занимава да ме разпитва.

— Това е огромен риск, господарю.

— Не ми напомняй.

— Иска ми се да можехме да атакуваме крепостта с десет хиляди ятагана.

— Да — съгласи се Катерача неспокойно. — Това щеше да е хубаво. Но няма значение!

— Ти си странен човек, господарю. Винаги се шегуваш.

— Животът е достатъчно тъжен сам по себе си, Магир. Трябва да ценим смеха.

— Като приятелството — отвърна сатулът.

— Именно.

— Трудно ли беше да си мъртъв?

— Не толкова трудно, колкото да си жив и без надежда.

Магир кимна сериозно.

— Надявам се това начинание да не се окаже напразно.

— Защо да бъде напразно?

— Не вярвам на надирите.

— Ти си подозрителен човек, Магир. Аз вярвам на Тенака Хан. Когато бях дете, той спаси живота ми.

— Значи и той е прероден?

— Не.

— Тогава не разбирам.

— Аз не се върнах пораснал от гроба, Магир. Израснах като всяко друго дете.

— Има много неща, с които не съм наясно. Но те ще останат за друг ден. Сега е време да се подготвим.

Катерача кимна, удивен от собствената си глупост. Колко лесно беше един човек да се издаде сам.

Магир гледаше как Катерача си слага черната броня и размишляваше. Той не беше глупак и усещаше напрежението в графа. В този момент разбра, че не всичко е такова, каквото си бе мислел. Ала духът на Джоаким му се бе доверил.

Това бе достатъчно за него.

Катерача пристегна каишите на седлото на черния кон и се метна на седлото, закачайки шлема на него.

— Довиждане, приятелю — каза той.

— Нека богът на късмета те пази — отвърна Магир.

Катерача пришпори жребеца сред дърветата. Язди повече от час, докато най-накрая портите на Делнох не се появиха пред него, а зад тях — великата стена, покриваща прохода. Толкова време бе минало, откакто не бе виждал дома си.

Двама стражи козируваха, когато той мина под арката и се обърна наляво към вратата на крепостта. Един войник се приближи и пое юздите му, за да слезе от седлото.

— Отведи ме при гана — нареди Катерача.

— Ган Палдин спи, сър.

— Тогава го събуди! — каза рязко Катерача, поддържайки гласа си студен и безжизнен.

— Да, сър. Последвайте ме — отвърна бързо мъжът.

Той поведе Катерача по дългия осветен от факли коридор, през Залата на Героите, край чиито стени се издигаха статуи. Накрая изкачиха стълбището до покоите на Палдин. Някога те бяха принадлежали на дядото на Катерача. Стражът почука на вратата няколко пъти, докато най-накрая един сънен глас отговори и вратата се отвори. Ган Палдин тъкмо си намяташе вълнена роба. Той беше нисък мъж на средна възраст, с големи изпъкнали тъмни очи. Катерача моментално изпита антипатия към него.

— Това не можеше ли да почака? — попита раздразнено ганът.

Катерача му подаде свитъка и Палдин го отвори и го прочете бързо.

— Е — каза той, — това ли е? Или има и някакво лично послание?

— Имам и друго съобщение, господарю. От самия император. Той очаква помощ от севера и ти нарежда да пуснеш надирския генерал през портите. Разбра ли?

— Колко странно — промърмори Палдин. — Да ги пусна, казваш?

— Точно така.

Ганът се завъртя и сграбчи кинжала от масата до леглото си. Острието се стрелна и застина пред гърлото на Катерача.

— Тогава може би ще ми обясниш какво означава това съобщение? — каза той и подаде свитъка на Катерача.

Внимавай за надирска армия. Удръж крепостта на всяка цена.

— Не възнамерявам още дълго да търпя този кинжал до гърлото си — каза младият мъж с леден тон. — Не желая да убивам генерал. Свали го мигновено… или те очаква яростта на тамплиерите.