Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— С колко ни оставя това?

— Около триста тук. Петстотин при Тарск.

— Можем ли да издържим?

— Кой знае? Може би още един ден. Може би два.

— Все така не ни достига един ден — каза Райван.

— Да. Вбесяващо, нали?

— Изглеждаш изтощен. Почини си.

— Ще си почина, господарке. Как са раните ти?

— Белегът на лицето подчертава красотата ми. Хълбокът смъди.

— Справи се добре.

— Кажи го на мъртвите.

— Няма нужда — отвърна Ананаис. — Те умряха за теб.

— Какво ще правиш, ако победим, Черна маско?

— Странен въпрос при тези обстоятелства.

— Никак даже. Какво ще правиш?

— Ще остана войник, предполагам. Ще сформирам Дракона наново.

— Ами женитба?

— Никоя няма да ме вземе. Не съм точно красив под тази маска.

— Покажи ми! — каза тя.

— Защо не?

Той свали маската.

— Да, това е отвратително. Изненадана съм, че си оцелял. Следите от зъби са почти до гърлото ти.

— Нали нямаш нищо против да я сложа обратно? Не се чувствам комфортно така.

— Никак даже. Казват, че някога си бил най-красивият мъж в империята.

— Истина е, господарке. В онези дни щяха да ти омекнат краката само като те погледна.

— Това не е кой знае какво. Винаги ми е било трудно да отказвам… И то на грозни мъже. Спала съм дори с Торн веднъж, макар и да смея да твърдя, че той едва ли ще си го спомня. Беше преди тридесет години — преди да се омъжа, държа да отбележа.

— Сигурно си била много млада.

— Колко галантно! Но да, бях. Намираме се в планините и забавленията тук не са твърде много. Кажи ми, обичаш ли Валтая?

— Не е твоя работа — отвърна той рязко.

— Наистина не е. И все пак ми кажи.

— Да, обичам я.

— Тогава от това ще те заболи, Ананаис…

— Чудех се накъде се движи този разговор.

— Е, движи се насам: ако я обичаш, остави я на мира.

— Тя ли те помоли да дойдеш при мен?

— Не. Но е объркана и разколебана. Не мисля, че те обича. Струва ми се, че е благодарна и се опитва да го докаже.

— Напоследък взимам каквото ми се предложи — каза Ананаис горчиво.

— Не мисля, че е така.

— Остави ме, Райван. Моля те!

Когато тя си тръгна, Ананаис поседя сам няколко часа, без да може да заспи. Умът му повтаряше отново и отново триумфите от живота му, но по някаква причина спомените не му носеха удовлетворение. Ликуващи тълпи, лесни жени, завиждащи мъже — чудеше се дали наистина се е наслаждавал на всичко това.

Къде бяха синовете, които трябваше да има досега?

Къде бе жената на сърцето му?

Валтая?

Бъди честен поне със себе си, човече. Нима някога е била Валтая? Ако все още беше Златния, щеше ли дори да я погледнеш повторно?

Източното небе започна да присветва и Ананаис се изкикоти, после се разсмя с глас.

Какво пък, мътните го взели? Беше преживял повече премеждия от всеки друг.

Нямаше смисъл от мрачни съжаления. Миналото така или иначе беше мъртъв звяр, а бъдещето — кървав меч в долината на Скода.

Вече си почти на петдесет години, каза си той, и все още си силен. Мъжете те следват. Народът на Дренай зависи от теб. Лицето ти може да го няма, но ти знаеш кой си.

Ананаис Златния.

Черната маска, Бичът на Ческа.

Прозвуча рог. Ананаис се изправи и тръгна към стената.

Реня лежеше будна вече трета нощ, ядосана и разколебана. Стените на малката ѝ палатка я задушаваха и горещината беше потискаща. Вече два дни надирите се готвеха за война; събираха провизии, подбираха внимателно понитата си. Тенака бе избрал двама бойни главатари, които да го съпроводят — Ингис и Мурапи. Реня научи това от Субодай, защото не беше проговорила на Тенака от нощта преди Съревнованието на шаманите.

Тя се надигна и отметна одеялото от овча кожа на земята. Беше изморена, но напрегната като тетива на лък. Знаеше защо, но знанието не ѝ помагаше. Изправена бе пред дилема, озовала се между любовта си към мъжа и омразата към мисията му. И беше изгубена, защото умът ѝ не спираше да се връща към него.

Детството на Реня беше изградено върху отхвърляне заради осакатяването, което ѝ пречеше да участва в детските игри. Те се подиграваха на болния ѝ крак и превития гръб и тя се оттегляше в стаята си… и в ума си. Аулин я съжали и я дари с красота посредством машините на ужаса. Ала въпреки че външно се бе променила, вътрешно Реня беше останала същата — изплашена от привързването, което можеше да се обърне срещу нея; изплашена от обичта, защото тя означаваше да отвориш сърцето си и да свалиш защитата. Ала обичта я бе застигнала като острието на убиец и тя се чувстваше измамена. Тенака беше герой — мъж, на когото можеше да се довери. И тя приветства острието. А сега научаваше, че то е било напоено с отрова.