Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Не, аз ще ги командвам.

— Добре, господарю.

— Утре те ще пазят палатката ми.

— Обичаш да живееш на ръба?

— Лека нощ, Ингис.

Тенака влезе в палатката и отиде до леглото на Субодай. Воинът спеше дълбоко и кожата му имаше здрав цвят. После влезе в задната част, където лежеше Реня. Докосна челото ѝ и тя се събуди. Очите ѝ бяха възвърнали нормалния си вид.

— Ти ли ме намери? — прошепна момичето.

— Да, намерих те.

— Значи знаеш?

— Зная.

— Най-често успявам да го контролирам. Но тази нощ бяха толкова много и си помислих, че ще умреш. Изгубих контрол.

— Ти ме спаси.

— Как е Субодай? Ще оживее ли?

— Да.

— Той те обожава.

— Да.

— Толкова съм… изморена — каза тя.

Очите ѝ се затвориха. Той се приведе и я целуна леко по бузите.

Тя пак отвори очи.

— Ти наистина се опитваш да спасиш Ананаис, нали?

Клепките ѝ отново се спуснаха. Тенака я зави с одеялото и се върна в центъра на палатката.

Там седна и си наля чаша нийс, после отпи бавно.

Опитваше ли се да спаси Ананаис?

Наистина?

Или се радваше, че решението вече не е в неговите ръце?

Ако Ананаис умреше, какво можеше да му попречи да продължи войната си дълбоко в земите на дренайците?

Да, той не бързаше за никъде, но пък какъв бе смисълът? Декадо му беше казал, че не могат да издържат, докато пристигне. Какво щеше да постигне, ако накара воините си да маршируват ден и нощ само за да достигнат бойното поле смъртно изтощени?

Какво щеше да постигне?

Той си представи Ананаис, застанал горд пред ордите на Ческа, с меч в ръка и пламтящи сини очи.

Изруга тихо.

И прати да повикат Ингис.

Легионът се втурна напред и огромните лъкове на Лейк запратиха последните останали снаряди към тях. Десетки мъже паднаха, най-вече от рани в краката, защото пешаците вече бяха по-предпазливи и напредваха с високо вдигнати щитове. Стрелците пуснаха черен облак стрели сред тях, после стълбите се удариха в стените.

Мъжете от Скода бяха стигнали до предела на силите си, отвъд умората, и вече се биеха като навити с пружина. Мечовете им бяха изтъпени, ръцете ги боляха. Ала не отстъпваха.

Лейк замахна с бойната си брадва и острието се заби в шлема, показал се над парапета. Заклещи се в черепа и се отскубна от хватката му, когато мъжът падна. Друг войник се изкачи на стената, ала Ананаис притича напред и блъсна нападателя с главата надолу към земята. Гигантът подаде единия от двата си меча на Лейк и се затича надясно, където линията се огъваше.

Балан се присъедини към него. Галанд също. Защитниците стабилизираха позицията си и започнаха да натискат обратно. Вляво трима воини от Легиона си пробиха път и скочиха от парапета на тревата, затичвайки се към болницата. Първият падна със стрела в гърба. Вторият се препъна, когато друга стрела отскочи от шлема му и го замая. После Райван излезе от сградата с меч в ръка.

Мъжете се ухилиха, докато тичаха към нея. Тя блокира първия удар с изненадваща скорост и се хвърли върху тях. Огромното ѝ тегло ги събори на земята и мечът ѝ изсвистя, за да пререже гърлото на първия.

Вторият войник се претърколи на крака.

— Дебела крава! — извика той.

Райван се надигна с мъка, докато той атакуваше. Тогава Торн запрати стрела в бедрото му; войникът извика от болка, завъртя се и в същия момент мечът на Райван го порази в гърба. Тя обърна поглед към битката на стената… Линията нямаше да издържи още дълго.

Галанд се бореше рамо до рамо с Ананаис и го следваше към най-опасните места. Легионът предвкусваше близката победа и този път не отстъпваше, а се трупаше под стената, бутайки стълбите си високо. Още и още войници успяваха да се задържат на парапета.

Ананаис усещаше как загубата приближава и го изпълни студена ярост. Въпреки че шансовете бяха срещу тях и макар да знаеше, че не могат да победят, това не намаляваше гнева му. Не бе постигнал особено много в живота си, освен това никога да не губи. А сега смъртта щеше да му отнеме дори тази малка утеха.

Той парира удар, завъртя острието си и го заби под черния шлем. Мъжът падна и изпусна меча си, който Ананаис вдигна, за да продължи сражението. Остриетата му бяха като вихър. Кървеше от десетки малки драскотини, но това не намаляваше силата му.

Внезапно иззад стената се разнесе силен рев. Ананаис не можеше да се обърне, но видя тревогата в очите на нападателите. После Райван се озова до него, с щит в едната ръка и меч в другата. Легионът започна да отстъпва.