Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Жените на Скода бяха пристигнали!

Тъй като им липсваха умения с оръжията, те се хвърлиха напред с диви удари и отблъснаха нашествениците със своята многочисленост.

Последният останал легионер беше изблъскан през парапета и стрелците започнаха да обстрелват нападателите долу, докато те не побягнаха извън обсега им.

— Свалете убитите от парапета! — извика Ананаис.

Няколко мига никой не помръдна, защото мъжете прегръщаха жените и дъщерите, сестрите и майките си. Други коленичеха до неподвижните тела и плачеха открито.

— Няма време за това — каза Ананаис, ала Райван го хвана за ръката.

— Винаги има време за това, Черна маско. То ни прави хора. Остави ги на мира.

Той кимна и се свлече, опрял гръб в стената.

— Удивляваш ме, жено!

— Много лесно се удивляваш — каза тя и се плъзна до него.

Той я погледна и се ухили.

— Обзалагам се, че на млади години си била красавица?

— И аз чух същото за теб!

Той се изкикоти и затвори очи.

— Защо не се оженим? — предложи внезапно.

— До утре ще сме мъртви.

— Значи просто няма да планираме дълъг годеж.

— Твърде стар си за мен.

— На колко си ти?

— Четиридесет и шест — каза Райван.

— Идеално!

— Явно си много отчаян. И кървиш — слез оттук и се погрижи за тези рани.

— Едно предложение за женитба и вече почваш да ми натякваш.

— Жените сме такива. Хайде, пръждосвай се!

Тя го последва с поглед, докато той вървеше към болницата, след което се изправи и насочи поглед към Легиона. Те отново формираха редиците си.

Райван се обърна към защитниците.

— Свалете мъртвите от стените, малоумници! — извика тя. — Хайде, бързо. Раздвижете се. А жените да хванат някакви мечове. И си намерете шлемове — добави след кратко замисляне.

Един мъртъв легионер лежеше до нея и тя вдигна шлема му, преди да изрита тялото от парапета. Шлемът беше бронзов и имаше гребен от черни конски косми. Тя го закопча на главата си и прецени, че ѝ пасва добре.

— Изглеждаш ужасно привлекателно, Райван — каза Торн, приближавайки се към нея.

— Падаш си по жени с шлемове, а, мръснико?

— Винаги съм си падал по теб, жено! Още от онзи ден в северната поляна.

— Ах, значи все пак си спомняш? Какъв комплимент.

Торн се засмя.

— Не мисля, че има мъж, който може да те забрави.

— Само ти можеш да говориш за секс по време на битка. Дърт пръч! Ананаис поне имаше учтивостта да ми предложи да се оженим.

— Така ли? Не приемай — очите му са твърде шавливи.

— Няма да имат много накъде да шават за един ден — каза Райван.

Легионът атакува отново.

В продължение на един час те се мъчиха да си пробият път към парапета, ала защитниците бяха намерили нови сили и смелост. Лейк събра чували с малки камъчета, които сега изсипваше в паниците на огромните лъкове. На три пъти снарядите поразиха противниците, преди един от лъковете да се скърши от натоварването.

Нашествениците отстъпиха.

Когато слънцето залезе в третия ден от битката, стената още не беше превзета.

Ананаис извика Балан при себе си.

— Какво става в Тарск?

— Странно е — каза Балан. — Тази сутрин е имало една атака, но оттогава — нищо. Армията просто си седи.

— Ако само Небесата позволяха и тук да правят така.

— Кажи ми, Черна маско, ти вярващ ли си?

— В какво?

— Спомена Небесата.

— Не зная достатъчно, че да вярвам — отвърна Ананаис.

— Декадо ми обеща, че няма да остана сам. А ето че съм. Другите ги няма. Или са мъртви и аз съм глупак, или са били приети от Източника, а аз съм отхвърлен.

— Защо би бил отхвърлен?

Балан сви рамене.

— Защото никога не съм вярвал. Имах само таланти. Вярата ми беше част от общото. Разбираш ли? Другите вярваха и аз използвах тяхната вяра. Сега, когато ги няма… Вече не зная.

— Не мога да ти помогна, Балан.

— Никой не може.

— Мисля, че може би е по-добре да вярваш, отколкото да не вярваш. Но не мога да ти кажа защо — каза Ананаис.

— Защото дава надежда срещу злото по света — отвърна Балан.

— Нещо такова. Кажи ми, съпрузите и съпругите остават ли заедно в твоя рай?

— Не зная. Свещениците спорят от векове по този въпрос.

— Но има шанс?

— Предполагам.

— Тогава ела с мен — каза Ананаис и го вдигна на крака.

Те прекосиха поляната до палатките на бежанците, където Райван седеше с приятелите си.

Ананаис спря пред нея и се поклони.

— Жено, водя свещеник с мен. Искаш ли да се омъжиш отново?

— Глупак такъв! — възкликна тя през смях.