Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

— Никак даже. Винаги съм искал да намеря жена, с която да прекарам остатъка от живота си, но така и не можах. Сега ми се струва, че така или иначе ще прекарам остатъка от живота си с теб, затова реших да те направя почтена съпруга.

— Това е много хубаво, Черна маско — каза Райван, изправяйки се на крака, — обаче аз не те обичам.

— Нито пък аз теб. Но щом оцениш безбройните ми качества, съм сигурен, че ще ти дойде акълът в главата.

— Е, добре, какво пък — каза тя с широка усмивка. — Но няма да има консумация на брака до третата нощ. Планински обичай!

— Съгласен — каза Ананаис. — Така или иначе имам главоболие.

— Това е абсурдно — възкликна Балан. — Няма да участвам в подобна подигравка със свещената връзка.

Ананаис положи ръка на рамото му.

— Това не е подигравка, свещенико — каза той тихо. — Това е момент на веселие сред целия ужас. Огледай се и виж усмивките наоколо.

Балан въздъхна.

— Добре, добре. Вие двамата, приближете се насам.

Бежанците се заизсипваха от палатките, когато мълвата се разнесе из лагера, и няколко жени събраха цветя, от които направиха венци. Донесоха и вино. Вестта достигна дори болницата, където Валтая тъкмо бе приключила работа; тя излезе в нощта, несигурна в чувствата си.

Ананаис и Райван се върнаха на стената, хванати ръка за ръка, и мъжете там ги приветстваха с радостни викове, докато не прегракнаха. Когато стигнаха стълбите, гигантът я вдигна на рамо и я качи на стената.

— Свали ме веднага, вол такъв! — извика тя.

— Просто те пренасям през прага — обясни той.

Мъжете се струпаха около тях и смехът им се разнесе до лагера на Легиона.

Ческа извика Дарик при себе си.

— Какво става? — попита той гневно.

— Не зная, господарю.

— Те ми се смеят! Защо войниците ти не са превзели стената?

— Ще го сторят след съмване. Обещавам ви, господарю!

— Ако не успеят, ти ще страдаш, Дарик. Омръзна ми това въшливо място. Искам да си отида у дома.

Сутрешната битка се проточи три кървави часа, ала Легионът не можа да превземе стената. Ананаис едва удържаше радостта си, защото въпреки умората, усещаше, че вятърът е променил посоката си. Без съчетаните Легионът се биеше машинално, войниците не бяха склонни да рискуват живота си, а мъжете от Скода се сражаваха с нова смелост и увереност. Опияняващото вино на победата пулсираше във вените му и той се смееше и шегуваше с хората около себе си и ругаеше шумно бягащите вражески войници.

Но точно преди обяд от изток се появи маршируваща колона и смехът секна.

Двадесет офицери влязоха в лагера на Ческа, повели със себе си петстотин съчетани от арените на Дренан — специално отгледани триметрови зверове; душите на хора, слети с мечки от севера, маймуни от изтока, лъвове, тигри и сиви горски вълци от запада.

Ананаис стоеше напълно неподвижен, а сините му очи оглеждаха хоризонта.

— Хайде, Тани — прошепна той. — В името на всичко свято, не позволявай да свършим така.

Райван дойде до него заедно с Балан, Лейк и Галанд.

— Няма справедливост — изплю жената гневно.

Коментарът ѝ бе посрещнат от тишина, която се разпростря по цялата стена.

Гигантските съчетани не изгубиха време в лагера, а започнаха да маршируват в широка редица, следвани от офицерите си.

Торн подръпна ръкава на Ананаис и попита:

— Имаш ли план, генерале?

Ананаис сведе поглед към него и преглътна горчивия отговор, когато видя страха, белязал чертите му. Торн беше посивял и стиснал устни.

— Няма планове, приятелю.

Зверовете не се затичаха, а се приближиха бавно, понесли големи сопи, двуостри мечове, боздугани и брадви. Очите им бяха червени като кръв, а езиците им висяха от зеещите муцуни. Движеха се в тишина, изсмукваща силата и смелостта на защитниците. Мъжете станаха неспокойни.

— Трябва да измислиш какво да им кажеш, генерале — подкани го настойчиво Райван.

Ананаис поклати глава с празен поглед. Отново имаше чувството, че стои на арената и вкусва нетипичната горчилка на страха… гледаше как решетката бавно се вдига… чуваше как тълпата става необичайно тиха. Вчера можеше да се изправи срещу тези невероятни зверове. Но да вижда победата — да е почти в състояние да я докосне и да усети сладкия ѝ дъх на челото си…

Един войник скочи от стената и Райван се завъртя рязко.

— Олар! Не му е времето да си ходиш точно сега!

Мъжът спря и увеси глава.

— Върни се и стой с нас, момко. Всички ще паднем заедно — това ни прави хората, които сме. Ние сме Скода. Семейство. И те обичаме.