Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

В очите на Катан имаше сълзи, докато се молеше, а в душата му тежеше огромна тъга. Накрая той ги прегърна един по един и излезе в нощта. Как щеше да се справи? Откъде щеше да намери нови Тридесетима? Свещеникът се качи на коня си и потегли по склона към Вагрия.

На хребета над лагера на бежанците видя момчето Сеорл, седнало на пътя му. Катан спря коня си и слезе от седлото.

— Защо си тук, Сеорл?

— Един мъж дойде при мен и ми каза да бъда тук — да те изчакам.

— Какъв мъж?

— Направен от сънища.

Катан седна до момчето.

— За първи път ли те посещава?

— Този ли имаш предвид?

— Да.

— Тогава да, за първи. Но често виждам други — те ми говорят.

— Можеш ли да правиш магически неща, Сеорл?

— Да.

— Какви например?

— Понякога, като докосна нещо, зная откъде е. Виждам картини. Друг път, когато някой ми е сърдит, чувам какво си мисли.

— Кажи ми за мъжа, който е дошъл при теб.

— Името му е Абадон. Той каза, че е Абат на Мечовете.

Катан сведе глава и покри лице с длани.

— Защо си тъжен? — попита момчето.

Свещеникът пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Не съм тъжен… Вече не. Ти си Първият, Сеорл. Но ще има и други. Ще яздиш с мен и ще те науча на много неща.

— Герои ли ще бъдем? Като черния човек?

— Да — каза Катан. — Ще бъдем герои.

Армиите на Ческа пристигнаха призори, марширувайки в редици от по десет души и водени от ездачи от Легиона. Дългата колона се точеше през равнината, разцепвайки се на две с приближаването на прохода на Магадон. Ананаис бе пристигнал с Торн, Лейк и още дузина воини час преди това. Сега, облегнат на парапета, гледаше как войската издига палатките си. Другата половина продължи към Тарск.

Двадесет хиляди опитни ветерани. Ала все още нямаше и следа от императора или неговите съчетани.

Ананаис примижа срещу издигащото се слънце.

— Мисля, че това там е Дарик — в центъра. Голям комплимент!

— Не мисля, че държа много на комплиментите му — измърмори Торн. — Той е касапин!

— Нещо повече, приятелю — отвърна Ананаис. — Той е майстор на войната. Това го прави майстор касапин.

Известно време защитниците гледаха подготовките в лагера с мрачен, мълчалив интерес. След армията се появиха каруци, отрупани с грубо сковани стълби, железни куки, въжета и провизии.

Час по-късно, докато Ананаис спеше на тревата, съчетаните на Ческа пристъпиха в бойна формация в равнината. Един млад воин събуди спящия генерал и той потърка очи, докато се надигаше.

— Зверовете са тук — прошепна мъжът.

Виждайки страха му, Ананаис го стисна за рамото.

— Не бой се, момко! Сложи една пръчка в колана си.

— Пръчка, сър?

— Да. Ако се приближат до стената, хвърли пръчката и извикай „Дръж!“.

Шегата не помогна, но разведри самия Ананаис и той още се хилеше, когато изкачи стълбите до парапета.

Декадо се бе облегнал на огромния лък на Лейк, когато гигантът се приближи. Водачът на Тридесетте изглеждаше раздърпан и изморен; очите му бяха загледани надалеч.

— Как се чувстваш, Дек? Изглеждаш изморен.

— Само остарял, Черна маско.

— Не почвай и ти с тая глупост. Харесвам си името.

— Това ти отива повече — отвърна Декадо и се ухили.

Съчетаните се бяха разположили зад лагера, оформяйки огромен кръг около черна копринена палатка.

— Това там ще да е Ческа — каза Ананаис. — Не поема рискове.

— Струва ми се, че ще получим всички съчетани — отбеляза Декадо. — Не мисля, че ще ги разделят на две.

— Какви сме късметлии само! Но от тяхната гледна точка в това има смисъл. Няма значение коя стена превземат — една е достатъчна, за да ни смажат.

— Тенака ще бъде тук след пет дни — напомни му Декадо.

— Но ние няма да бъдем тук, за да го видим.

— Може би. Ананаис…?

— Да?

— Няма значение. Кога мислиш, че ще атакуват?

— Мразя хора, които правят това — какво щеше да кажеш?

— Няма значение. Забрави!

— Какво ти става, по дяволите? Изглеждаш по-тъжен от болна крава!

Декадо се насили да се усмихне.

— Да — колкото повече остарявам, толкова по-сериозен ставам. Не е като да имаме от какво да се тревожим — някакви си двадесет хиляди воини и глутница адски зверове.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Ананаис. — Но съм сигурен, че Тенака ще помете пода с тях.

— Иска ми се да съм тук, за да го видя — каза Декадо.

— Ако желанията бяха океани, всички щяхме да сме риби — отвърна Ананаис.

Едрият воин отново се върна долу и седна, за да довърши почивката си. Декадо седна на парапета и го загледа.