Дэвид Геммел - Кралят отвъд Портата

Сеорл си проби път до Езичника и коленичи до него със сълзи в очите.

— Защо? — попита той. — Защо направи това за нас?

Ала Езичника беше мъртъв.

Ананаис пое дланта на момчето.

— Направи го, защото беше велик мъж.

— Но той дори не обичаше деца.

— Мисля, че грешиш, момко.

— Той сам го каза. Твърдеше, че го дразним. Защо се остави да го убият заради нас?

Ананаис нямаше отговор, ала Катан се намеси:

— Защото беше герой. И това е, което героите правят. Разбираш ли?

Сеорл кимна.

— Не знаех, че е герой — той не ни каза.

— Може би не е знаел — отвърна Катан.

Галанд прие тежко вестта за смъртта на брат си. Затвори се в себе си, потискайки емоциите си, а тъмните му очи не издаваха агонията, която изпитваше. Поведе мъжете си на няколко рейда срещу дренайската конница, удряйки ги бързо, за да се оттегли също толкова бързо. Въпреки желанието си да отприщи мъстта си върху тях, той оставаше дисциплиниран воин, който не се поддаваше на копнежа за безразсъдни атаки и следваше само премерения риск. Сред неговите триста воини загубите бяха съвсем малко и когато влязоха зад стените на Магадон, бяха оставили едва тридесет и седем от другарите си погребани сред хълмовете.

В Магадон нямаше порта и мъжете оставиха конете си, за да изкачат въжените стълби, които им пуснаха защитниците. Галанд се качи на стената последен и после се обърна на изток. Някъде там тялото на Парсал гниеше сред тревите. Без гроб, без никакъв знак.

Войната бе отнела дъщеря му, а сега и брат му.

Скоро щеше да прибере и него.

Странно, че тази мисъл не го изпълваше с ужас.

Четиридесет от мъжете му бяха ранени. Той слезе с тях до дървената болница, където Валтая и още дузина жени се грижеха за тях. Галанд махна на русата жена. Тя се усмихна и продължи да шие раната на хълбока на един воин.

Галанд излезе под слънцето, където един от скодците му донесе комат хляб и кана вино. Той му благодари и седна, подпрян на едно дърво. Хлябът беше пресен, виното — също. Един от водачите на отрядите му — млад фермер на име Оранда — дойде при него. Бицепсът му бе превързан с дебел бинт.

— Казаха, че раната е чиста — само шест шева. Ще мога да нося щит.

— Добре — каза разсеяно Галанд. — Искаш ли малко вино?

Оранда отпи.

— Прекалено младо е — каза той.

— Може би трябва да го оставим да отлежи месец-два!

— Да де — отвърна младият мъж и отново надигна каната.

Поседяха известно време в тишина и напрежението в Галанд нарасна, докато очакваше неизбежното.

— Съжалявам за брат ти — каза накрая Оранда.

— Всички умират — отвърна Галанд.

— Така е. Изгубих много приятели в отряда му. Стените изглеждат силни, нали? Странно е да видиш стрели в тази долина. Играех си тук като дете и гледах как наоколо тичат дивите коне.

Галанд не продума. Оранда му подаде каната с виното, копнееше просто да стане и да си тръгне, ала не искаше да бъде груб. Когато Валтая дойде при тях, той я поздрави с благодарна усмивка и се измъкна.

Галанд вдигна поглед и също се усмихна.

— Изглеждаш прекрасно, стопанке. Видение.

Тя бе свалила окървавената кожена престилка и сега носеше синя памучна рокля, която обгръщаше красиво фигурата ѝ.

— Очите ти сигурно са изморени. Косата ми е мазна, а под очите ми има виолетови кръгове. Чувствам се ужасно.

— Не и в моите очи — каза той и жената седна до него, полагайки ръка върху неговата.

— Наистина съжалявам за Парсал.

— Всички умират — каза той, изморен от повторението.

— Но се радвам, че ти си жив.

— Така ли? — попита Галанд със студени очи. — Защо?

— Ама че странен въпрос от приятел!

— Аз не съм ти приятел, Вал. Аз съм мъжът, който те обича. Има разлика.

— Съжалявам, Галанд. Нищо не мога да ти кажа — знаеш, че съм с Ананаис.

— И си щастлива?

— Разбира се — доколкото някой може да бъде щастлив насред война.

— Защо? Защо го обичаш?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Никоя жена не би могла. Ти защо ме обичаш?

Той надигна каната, без да обръща внимание на логиката.

— Боли ме, че за никой от нас няма бъдеще — каза Галанд, — дори и да преживеем битката. Ананаис никога няма да се установи и да заживее семейно. Той не е нито фермер, нито търговец… Ще те остави в някой град. А аз ще се върна във фермата си. И никой от нас няма да бъде щастлив.

— Недей да пиеш повече, Галанд. Ставаш меланхоличен.

— Дъщеря ми беше прекрасно създание и ужасна беладжийка. Колко пъти съм я цапвал по крака и колко пъти съм бърсал сълзи. Ако знаех колко кратък ще бъде животът ѝ… А сега Парсал… Надявам се да е умрял бързо. Чувствам го по много егоистичен начин — каза той внезапно. — Сега кръвта ми не тече у друг, освен у мен. И когато ме няма, ще бъде все едно никога не съм живял.