Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Ясно, значи — рече Гушата. — А сега дайте да се вмъкнем в онази постройка тихо и внимателно, без никой да забележи, и да намерим това нещо. И най-вече… — Тук той ги изгледа сурово, полукръг от омазани с пръст, покрити с белези брадати лица с грейнали очи. Неговият отряд. Неговото семейство. — Никой да не умира, нали? Грабвайте оръжията.

Веднага и без повече мърморене, тъй като работата вече беше започнала, групичката на Гушата се приведе в готовност. Всеки боравеше със снаряжението си изкусно и ловко, като тъкач на стана си, оръжията им бяха толкова елегантни, колкото опърпани бяха дрехите им, и толкова чисти и лъснати, колкото бяха мръсни лицата им. Колани, ремъци и връзки за ботуши се затягаха със свистене, метал стържеше, дрънчеше и звънтеше и над всичко това се носеше тихото напяване на Скори.

Ръцете на Гушата изпълняваха отработените движения, съзнанието му се връщаше назад през годините към други времена, когато беше правил същото, на други места, заобиколен от други лица, много от които отдавна бяха заровени в земята. Неколцина от тях беше погребал със собствените си ръце. Надяваше се никой от сегашните му хора да не умре днес и да се превърне в пръст и избледнели спомени. Провери щита си, кожата обвиваше плътно дръжката му, ремъците бяха здрави. Провери ножа си, резервния си нож и неговата резерва, всичките плътно прибрани в ножниците им. Повечко ножове никога не са излишни, беше му казал някой и това си беше добър съвет, стига да ги скатаеш добре и да не падаш върху тях, за да не се окаже, че собственото ти острие ти е рязнало топките. Всички се приготвяха за задачата, с изключение на Уирън. Той просто наведе глава и вдигна внимателно меча си от дънера, като го държеше за зацапаната кожена ножница под предпазителя; острието беше по-дълго от собствените му дълги крака. След това свали качулката, прекара мръсните си пръсти през сплесканата си коса и продължи да наблюдава останалите, навел леко глава настрани.

— Само това оръжие ли носиш? — попита Гушата, след като прибра меча си в ножницата на хълбока, с надеждата да въвлече високия мъж в разговор, да започне да изгражда някакво доверие между тях.

В такъв малък отряд доверието може да ти спаси живота. Може да спаси живота на всички.

Уирън го погледна.

— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. — Гушата за миг се зачуди дали няма да чуе всичките сто имена, но за щастие, онзи спря дотук и погледна към дръжката, омотана с матова сива тел. — Това е моята награда и моето наказание. Единственото оръжие, от което се нуждая.

— Не е ли малко дългичък, за да се яде с него? — попита Прекрасна, която се приближи откъм другата страна.

— Вашите са за това — озъби ѝ се Уирън.

— Никога ли не го наточваш? — попита Гушата.

— Той наточва мен.

— Ясно. Разбирам.

Надяваше се Уирън да е толкова добър с грамадния меч, колкото се очакваше, защото като компания никакъв го нямаше.

— Освен това, за да го наточиш, трябва да го извадиш — каза Прекрасна, като намигна на Гушата с окото, което Уирън не можеше да види.

— Така е. — Погледът на Уирън се плъзна по лицето ѝ. — И всеки път когато Мечът на мечовете напусне ножницата си, той не може да бъде прибран обратно, без да бъде…

— Окървавен? — завърши тя вместо него.

Не ѝ трябваше да владее рунното писмо, за да се досети какво следва. Уирън беше произнесъл същите тези думи сигурно поне дузина пъти, откакто бяха напуснали Карлеон. Достатъчно, за да омръзне на всички.

— Окървавен — повтори като ехо Уирън с глас, който предвещаваше гибел.

Прекрасна погледна многозначително към Гушата.

— Някога замислял ли си се, Уирън-от-Блай, че може би се вземаш твърде на сериозно?

Той отметна глава назад и погледна към небето.

— Ще се засмея, когато чуя нещо смешно.

Гушата усети ръката на Йон върху рамото си.

— Може ли за малко, шефе?

— Разбира се — отвърна той с леко пресилена усмивка.

Йон отведе Гушата настрани от останалите и заговори тихо. Същите онези думи, които произнасяше винаги преди битка.

— Ако загина…

— Днес никой няма да загива — изплю неизменния си отговор Гушата.

— Същото каза и предишния път, преди да погребем Джутлан. — Гушата съвсем се вкисна. — Никой не е виновен, работата ни е опасна и всички го знаем. Има добри шансове да оцелея, но просто казвам, че ако не успея…