Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Май беше прав — каза Прекрасна, която се появи наперено на сечището. — Кенеф. Боклук.

— Е, няма да се заселваме тук — каза Гушата, — дошли сме само да вземем едно нещо.

Веселяка Йон успя да постигне онова, което мнозина биха сметнали за невъзможно — да се начумери още повече. Черните му очи станаха зловещи като гроб и той зарови пръсти в гъстата си брада.

— И какво точно е това нещо?

Гушата отново погледна към Робин.

— Минава ли ти се отново през това? — Посредникът разпери безпомощно ръце. — Разбрах, че ще го познаем, когато го видим.

— Ще го познаем, като го видим? Що за…

— Кажи го на дърветата, Йон. Задачата си е задача.

— Пък и вече сме тук, нали? — рече Робин.

— Егати гениалната забележка — процеди през зъби Гушата. — Както всяка мъдрост, и тези думи са верни, когато и да ги изречеш. Да, вече сме тук.

— Вече сме тук — пропя Брак-и-Дейн с мелодичния си високопланински акцент, изсмука последната капчица мас от кокала и го хвърли в храстите. — На изток от Крина, където луната не свети, на стотина мили от последния чист кенеф, а наоколо танцуват разни диви, откачени копелета, на които им харесва да си пробиват лицевите хрущяли с кости.

Което прозвуча странно от неговата уста, защото самият той беше целият покрит с татуировки, повече син, отколкото бял. Според Гушата нищо не можеше да се сравни с презрението, което един дивак изпитва към друг.

— Не мога да отрека, че на изток от Крина имат някакви странни разбирания — сви рамене Робин. — Но онова нещо е тук, и ние сме тук, така че защо направо не грабнем шибаното нещо и не се приберем у дома?

— Защо не вземеш ти шибаното нещо, Робин? — изръмжа Веселяка Йон.

— Щото шибаната ми работа е да казвам на вас, шибаняци, да вземете шибаното нещо, шибаняко Йон Къмбър.

Настъпи продължителна, зловеща тишина. По-грозна от отрочето на мъж и овца, както обичат да казват планинците.

След това Йон заговори с онзи негов тих глас, който след всичките тези години продължаваше да кара Гушата да настръхва.

— Надявам се да греша. Кълна се в мъртвите, дано да греша. Но имам усещането… — той пристъпи напред и изведнъж стана отчетливо ясно точно колко брадви носи със себе си, — че долавям липса на уважение.

— Не, не, съвсем не е така, не исках…

— Уважение , Робин. Не струва нищо, но може да спести на човек разбитата глава. Ясен ли съм?

— Разбира се, че си, Йон, разбира се, че си. Прекрачих границата. Преминах изцяло от другата ѝ страна и моля за извинение. Не исках да покажа неуважение. Просто напрежението ми идва в повече. На всички ни идва в повече. И моят врат е на дръвника, също като твоя. Не тук може би, а у дома, можеш да си сигурен, че ако не стане по нейната…

Робин потрепери по-силно от преди.

— Мъничко уважение не е нещо непосилно…

— Достатъчно. — Гушата им махна с ръка да престанат. — Всички сме в тая пробита лодка и потъваме заедно с нея. Караниците няма да помогнат. Нуждаем се от всяка мъжка ръка, и от женските също.

— Винаги съм готова да помогна — рече Прекрасна, самата невинност.

— Да беше само това. — Гушата клекна, измъкна ножа си и започна да рисува карта на селото в пръстта. Така както обичаше да прави Руд Три дървета преди много, много години. — Може и да не знаем какво представлява точно това нещо, но поне знаем къде е. — Ножът продължаваше да разравя пръстта, а останалите се събраха наоколо прави, клекнали, седнали. — В средата има една голяма постройка с колони, украсени с резбовани лисичи глави. Ако питате мен, са драконови, но това е друга тема. Наоколо е издигната ограда с две порти, северна и южна. Къщите и колибите са тук. Тук има свинарник, мисля. Това може би е ковачница.

— Колцина ще да са там? — попита Йон.

Прекрасна потърка белега на скалпа си и намръщено погледна към бледото небе.

— Къмто петдесет-шейсет боеспособни мъже? Има и няколко старци, няколко дузини жени и деца. Някои от тях могат да държат острие.

— Жени да се бият. — Нивга се ухили. — Какъв позор.

— Мястото им е край огнището да готвят, а? — озъби му се Прекрасна.

— О, готвенето край огнището…

Брак зарея поглед в облачното небе, сякаш то цялото беше заредено с щастливи спомени.

— Шейсет бойци? А ние сме само седем, плюс багажа. — Веселяка Йон сви езика си на тръбичка и изстреля една плюнка в идеална дъга право върху ботуша на Робин. — Тая работа вони. Трябват ни повече хора.

— Няма да можем да ги изхраним. — Брак-и-Дейн тъжно притисна длан към корема си. — И така едва стига…