Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Северард се приближи тичешком, без да сваля поглед от сградата — огнените езици вече облизваха рамката на вратата. Джавра го хвана и го отведе настрани.

— Нищо не може да се направи вече. Лош избор на декорации за помещение с открит огън.

И сякаш за да подкрепи тази мисъл, прозорецът се пръсна, огънят блъвна на улицата и Северард приклекна, прикривайки главата си с ръце.

— Какво се случи, по дяволите? — простена той.

— Нещата тръгнаха на зле — прошепна Шев, като притискаше ръка към ребрата си. — Нещата тръгнаха на зле.

— Ти на това зле ли му викаш? — Джавра отметна мръсната червена коса от насиненото си лице и погледна ухилено към разбитите надежди на Шев, сякаш ѝ изглеждаха като добре свършена работа. — Аз бих казала, че можеше да е много по-зле!

— Как? — сопна ѝ се Шев. — Как би могло да е по-зле?

— Можехме и двете да сме мъртви. — Джавра се изсмя рязко. — Ако се измъкнеш жив, това вече е победа.

— Ето какво става — рече Северард и очите му засияха от отразения огън, когато сградата се разгоря още по-силно. — Ето какво става, когато правиш добри дела.

— Хей, стига се оплаква, момче. В края на краищата добрините пораждат добрини. Наградата ни се съхранява временно от Богинята! Между другото, аз съм Джавра. — И тя го плесна здраво по рамото, като едва не го събори. — Случайно да имаш по-голям брат? Битките винаги ме възбуждат.

— Какво?

— Или може би братя?

Шев се хвана за главата. Имаше чувството, че ще се пръсне.

— Аз убих Крендал — прошепна тя. — Убих го, по дяволите. Сега ще тръгнат след мен! И няма да се спрат!

— Пффф! — Джавра обхвана раменете на Шев с огромната си мускулеста ръка, покрита със синини. Странно успокояваща и задушаваща едновременно. — Трябваше да видиш копелетата, които бяха тръгнали след мен. Така, а сега относно открадването на меча ми…

Гушата гризеше кожичките около ноктите си, както обикновено. Заболя го, както обикновено. Зарече се, че вече наистина трябва да престане да го прави. Както обикновено.

— Защо така — промърмори той под носа си с известна горчивина, — защо все на мен се падат идиотските задачи?

Селцето се беше сгушило между двата ръкава на реката, групичка от загнили тръстикови покриви, разчорлени като косата на някой идиот, скрити от ограда в човешки ръст, направена от грубо изсечени трупи. Кръглите плетени колиби и трите големи постройки бяха потънали в мръсотия, краищата на дървените колони на най-голямата бяха грубо издялани във формата на глави, драконови или вълчи, или нещо друго, което би трябвало да изплаши човек, но само накара Гушата да изпита носталгия по кадърния дърводелски занаят. От комините едва цъцреше мазен дим. Почти голите дървета все още ръсеха кафяви листа. Смрадливото мочурище в далечината проблясваше под рехавата дневна светлина, сякаш хиляди огледала се бяха ширнали чак до хоризонта. Само че без капчица романтика.

Прекрасна спря да чеше дългия белег върху ниско остриганата си глава за малко, колкото да вземе участие в разговора.

— На мен ми изглежда като абсолютен кенеф.

— Намираме се далеч на изток от Крина, нали? — Гушата откъсна със зъби една кожичка, изплю я и се намръщи на малката розовееща раничка до нокътя му, която нямаше право да боли толкова. — На стотици мили наоколо във всяка посока има само кенефи. Робин, сигурен ли си, че това е мястото?

— Сигурен съм. Тя даде изключително недвусмислени указания.

Гушата се намръщи. Не можеше да разбере дали изпитва толкова силна неприязън към Робин, защото той им осигуряваше работа, и то обикновено смахната, или изпитваше толкова силна неприязън към Робин, защото мъжът беше абсолютен задник с лице на невестулка. Може би по малко и от двете.

— Казва се недвусмислени, тъпанар.

— Разбра ме, нали? Село между ръкавите на реката, каза тя, на юг от блатата, три сгради, най-голямата с колони, изсечени като лисичи глави.

— Ахааа! — Гушата щракна с пръсти. — Значи, лисици е трябвало да бъдат.

— Тия хорица са от Лисичия клан.

— Нима?

— Така каза тя.

— А онова нещо, което трябва да ѝ занесем. Какво точно е то?

— Ами едно нещо — рече Робин.

— Това вече го знаем.

— Горе-долу… толкова дълго, мисля. Не ми каза точно.

— Двусмислено е говорила, значи? — попита Прекрасна и се ухили, разкривайки всичките си зъби.

— Каза, че излъчвало някаква светлина.

— Светлина? — попита Гушата. — Каква? Като някоя шибана вълшебна свещ?