Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Робин само сви рамене, което изобщо не вършеше работа.

— Не знам. Каза, че щом го видиш, ще го познаеш.

— Ах, чудничко. — Гушата не беше и предполагал, че настроението му може толкова да се развали. Сега вече щеше да е наясно. — Много хубаво. Значи, очакваш да заложа както моя живот, така и живота на хората ми на това, че ще го позная, като го видя?

Той се оттласна назад по корем, така че да не го виждат от селото, изправи се с усилие и изтупа пръстта от палтото си с недоволно мърморене, защото това си беше новичко палто и беше положил доста усилия, за да го запази чисто. Трябваше да се досети, че трудът им ще бъде хвърлен на вятъра, както ставаше при всички калпави задачи, които му се стоварваха на главата. Тръгна да слиза надолу по склона, като не спираше да поклаща глава, и закрачи между дърветата към останалите. Смела, уверена походка. Походка на водач. Гушата смяташе, че за шефа е важно да крачи така, сякаш знае къде отива.

Особено когато не знаеше.

Робин забърза след него, като продължи да хленчи зад гърба му:

— Не ми каза точно. За нещото, нали се сещаш. Тоест винаги го прави. Просто те поглежда с ония ми ти очища… — Той потрепери. — И казва, донеси ми това нещо от онова място. Пък и с черната боя, и онзи неин глас, а като те погледне, целият се препотяваш… — Ново потреперване, от което гнилите му зъби се разтракаха. — Нищо не питам, да знаеш. Само гледам как по-бързо да се махна, за да не се напикая още там. Веднага хуквам и намирам онова, което иска…

— Ами много мило от твоя страна — каза Гушата, — освен когато се стигне до частта, в която се намира нещото.

— Що се отнася до намирането — каза замислено Прекрасна, погледна към клоните и по мършавото ѝ лице плъзнаха петна от светлина и сенки, — отсъствието на подробности представлява сериозна пречка. С такива размери в селото какво ли няма. Но кое точно? Кое нещо, това е въпросът. — Като че ли беше потънала в размишления. — Човек може да си помисли, че със своя глас, с боята и аурата на страх този път сама… се е прецакала.

— О, не — рече Гушата. — Щеше да се е прецакала, ако самата тя се беше озовала тук с прерязано гърло заради някои неясни подробности по някаква маловажна част от реалната работа, заради която сега ние сме тук, по дяволите.

Той хвърли суров поглед на Робин и излезе на сечището.

Скори седеше и си точеше ножовете. Осемте остриета бяха подредени спретнато върху тревата пред скръстените му крака, от малкото шило, не по-дълго от палеца на Гушата, до тежкия сатър с размерите на къс меч. Деветото го държеше в ръцете си и прокарваше бруса по стоманата, жжт, шшт, задавайки ритъм на тихото си припяване. Чудесен глас имаше Леката стъпка. Несъмнено в по-добри времена щеше да е бард, но сега по-добре се заработваше от таланта да се промъкваш до хората и да ги колиш. Тъжен факт, размишляваше Гушата, но пък такива бяха времената.

Брак-и-Дейн седеше до Скори и дооглозгваше един заешки кокал, отдръпнал устните си назад като овца, която си пощипва трева. Грамадна, много опасна овца. Мъничкото кокалче изглеждаше като клечка за зъби в огромния му, синеещ от татуировките юмрук. Веселяка Йон го гледаше намръщено, сякаш беше гигантска купчина тор, което сигурно щеше да вбеси Брак, ако това не беше всеизвестен навик на Йон — да гледа всичко и всеки по този начин. Самият Йон в този момент изглеждаше като най-невеселия човек в целия Север. Нали точно затова беше получил този прякор.

Уирън-от-Блай беше коленичил в другия край на сечището пред грамадния си дълъг меч, облегнат за целта на едно дърво. Ръцете му бяха притиснати пред гърдите, качулката беше спусната ниско над лицето му, виждаше се само крайчето на носа. Очевидно се молеше. Хората, които се молеха на богове, да не говорим пък на мечове, винаги леко притесняваха Гушата. Но пък времената бяха такива, мислеше си той. В тези кървави дни мечовете струваха повече от боговете. И безспорно от тях имаше по-голяма полза. Освен това Уирън беше родом от една долина далеч на северозапад, отвъд планините до Бялото море, където снегът валеше и през лятото и където никой с дори капчица разум не би избрал да живее. Как да знаеш какви мисли му се въртят в главата?

— Не ви ли казах, че това село е пълна дупка?

Нивга тъкмо натягаше тетивата на лъка си. Имаше навика да се усмихва, сякаш се беше пошегувал с останалите, но само той беше схванал шегата. На Гушата му се искаше да знае каква е, малко смях щеше да му дойде добре. По всичко си личеше, че здраво се бяха измайтапили с тях.