Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Взе ли го? — тросна ѝ се Крендал.

Шев измъкна чантата изпод тезгяха и му я подхвърли.

— Добро момиче — каза той, след като я улови. — Отваря ли я?

— Не ми влиза в работата.

Крендал отвори чантата. Порови в нея. После я погледна с изражение, много различно от физиономията на доволен клиент, която се бе надявала да види.

— Какво е това, мамка му, майтап ли?

— Защо?

— Няма го вътре.

— Какво няма?

— Онова, което трябваше да е там!

Крендал разтърси чантата пред нея и хората му се намръщиха още повече.

Шев отново преглътна и стомахът ѝ се сви така, сякаш бе застанала на ръба на пропаст, и усещаше как земята се тресе под краката ѝ.

— Не ми каза, че вътре трябва да има нещо. Както не ми и каза, че там ще има и някаква шампионка по пищене. Каза ми да взема чантата и аз я взех!

Крендал хвърли празната чанта на пода.

— Мисля си, че си го продала на някого, нали така?

— Какво? Дори не знам какво е то! И ако съм те прекарала, едва ли щях да стоя тук и да те чакам с усмивка, нали?

— За глупак ме вземаш, нали? Да не мислиш, че не видях как Карколф си тръгва от тук?

— Карколф? Тя дойде просто защото е получила работа… в Талинс…

Гласът ѝ заглъхна и я обзе същото чувство, което бе изпитала, когато ръцете ѝ се бяха изплъзнали от ръцете на Варини и бе видяла как земята се приближава към нея. Хората на Крендал се размърдаха, Сипаничавия измъкна един нож с назъбено острие, а Мейсън се намръщи повече от обичайното и бавно поклати глава.

О, господи. Карколф най-после я беше прекарала. Но не в хубавия смисъл. Съвсем не в хубавия смисъл.

Шев разпери ръце в успокояващ жест, като същевременно се опитваше да измисли нещо.

— Виж какво! Ти ми каза да взема чантата и аз я взех.

Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си. Знаеше, че няма смисъл да се моли, но не можеше да се спре. Видя бавно приближаващите се главорези и вече знаеше, че ѝ остава само един въпрос: колко лошо ще я пребият. Крендал пристъпи към нея с изкривено лице.

— Виж! — изкрещя тя и той я удари отстрани.

Това далеч не беше най-силният удар, който бе отнасяла, но за лош късмет юмрукът му попадна точно на мястото, където се бе ударила в каруцата; преряза я остра болка, тя се преви надве и повърна право върху панталоните му.

— О, това е краят, шибана малка кучко! Хванете я.

Онзи със сипаничавото лице я улови за лявата ръка, а другият със смотаното палто за дясната, притисна ръка към гърлото ѝ и я прикова към стената. И двамата се усмихваха така, сякаш отдавна не се бяха забавлявали толкова. На Шев сигурно щеше да ѝ е по-забавно, ако Сипаничавия не размахваше ножа си пред лицето ѝ, в устата ѝ не пареше от повърнатото и половината ѝ тяло не гореше в болка. Тя събра очи, съсредоточена върху лъскавото острие.

Крендал щракна с пръсти към Мейсън.

— Дай ми брадвата си.

Мейсън изду бузи.

— По-вероятно е онази кучка Карколф да стои зад всичко това. Шеведая не е можела да направи нищо. Ако я убием, тя няма да може да ни помогне да намерим онова, което търсим, а?

— Тук вече не става дума за работата — каза Крендал, дребното нищожество с миша физиономия, — а за преподаване на урок.

— Какъв урок ще преподаваш? И на кого?

— Просто ми дай шибаната брадва!

На Мейсън това не му хареса, но той си изкарваше хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Едва ли щеше да престъпи някакви граници. Изражението му говореше: ужасно съжалявам , но въпреки това той измъкна брадвичката, плесна полираната ѝ дръжка в дланта на Крендал и се извърна отвратено настрани.

Шев се гърчеше като червей, срязан надве, но едва успяваше да диша заради болката в ребрата, а двете копелета я държаха здраво. Крендал се наведе към нея, сграбчи ризата ѝ в юмрука си и я завъртя.

— Бих могъл да кажа, че ми беше приятно да се познаваме, ама хич не беше.

— Този път се опитай да не ме опръскаш, шефе — каза Сипаничавия и затвори изпъкналото око, което беше по-близко до нея, за да не попаднат в него части от мозъка ѝ.

Шев глупаво изхлипа и стисна здраво очи, когато Крендал вдигна брадвата.

Значи, това беше то? Това беше животът ѝ? Беше се оказал доста кофти, като се замислиш. Няколко хубави момента със сравнително прилични хора. Няколко малки добрини. Няколко малки победи, постигнати със зъби и нокти, сред всичките поражения. Винаги бе смятала, че хубавото тепърва предстои. Хубавото, което щеше да ѝ се случи. Хубавото, което щеше да даде на другите. А се оказваше, че това бе всичко.