Джо Абъркромби: Внезапни завършеци

— Може пък късметът ми да се обърне — каза тя. — Какво искаш?

— Нещо, което трябва да бъде откраднато. Иначе защо да идвам при крадла?

— Вече не съм крадла.

— Разбира се, че си. Ти си просто крадла, която се преструва, че управлява тоя кенеф, който нарича пушалня. Освен това си ми длъжница.

— За какво?

Лицето на Крендал се изкриви в злобна усмивка.

— За всеки ден, в който краката ти не са счупени.

Шев преглътна. Някак си беше успял да стане още по-гадно копеле.

Мейсън промърмори тихо и успокояващо с дълбокия си глас:

— Чиста загуба си е това. Уестпорт изгуби адски добра крадла и спечели най-обикновена продавачка на хъск. На колко си години? Деветнайсет?

— Двайсет и една. — Макар че се чувстваше като стогодишна. — Благословена съм със сиянието на младостта.

— И все пак си още твърде млада, за да се оттеглиш.

— Горе-долу в правилната възраст съм — отвърна Шев. — Все още съм жива.

— Това може да се промени — каза Крендал и пристъпи към нея.

Също толкова близко, колкото бе стояла Карколф, и далеч не толкова приятно.

— Отстъпи от дамата — каза Северард, издул дръзко устни.

Крендал изсумтя.

— Дама? Момче, ти сериозно ли?

Шев видя, че Северард държи зад гърба си тоягата ѝ. Здраво парче дърво, тежко точно колкото трябва, за да цапардоса някого по главата. Но само това ѝ трябваше, да започне да размахва тоягата срещу Крендал. Когато Мейсън приключи с него, дървото щеше да му стърчи от задника.

— Защо не излезеш през задната врата и не пометеш двора? — попита тя.

Северард я погледна, стиснал зъби в готовност, глупакът. Боже, май наистина е влюбен в нея.

— Не искам…

— Излизай отзад. Аз ще се оправя.

Той преглътна, погледна още веднъж към здравеняците и се измъкна навън.

Шев подсвирна рязко и отново привлече всички погледи към себе си. Знаеше отлично какво означава да нямаш избор.

— Това нещо, което искаш. Ако го открадна, ще бъде ли за последно?

Крендал сви рамене.

— Може би. А може би не. Зависи от това, дали няма да ми се прииска нещо друго, нали?

— Искаш да кажеш дали на татко ти няма да му се прииска.

Окото на Крендал потрепна. Не му харесваше, когато му напомняха, че всъщност е просто един никаквец в голямата сянка на баща си. Но Шев винаги казваше не онова, което трябваше. Или казваше каквото трябва, но в неподходящия момент. Или казваше каквото трябва в подходящия момент, но на неподходящия човек.

— Ще правиш каквото ти е наредено, близлива кучко — изплю той в лицето ѝ, — или ще изгоря до основи тоя кенеф, заедно с теб. И с шибаните ти молитвени камбани!

Мейсън въздъхна отвратено и изду белязаните си бузи, сякаш искаше да каже: Той е дребно нищожество с миша физиономия, но какво мога да направя?

Шев впери поглед в Крендал. По дяволите, колко ѝ се искаше да го цапардоса по лицето. Искаше го с цялото си същество. През целия ѝ живот я бяха подритвали негодници като него, почти си заслужаваше поне веднъж да отвърне. Но знаеше, че може единствено да се усмихва. Ако наранеше Крендал, Мейсън щеше да ѝ го върне десетократно. Нямаше да му хареса, но щеше да го направи. Изкарваше си хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Не беше ли с всички така?

Шев преглътна. Опита се да представи гнева си като страх. Най-кофти картите винаги попадаха в такива като нея.

— Като че ли нямам друг избор.

Крендал се усмихна и я облъхна с противния си дъх.

— Че кой има?

Никога не си мисли за земята, това е номерът.

Шев беше яхнала хлъзгавото било на покрива и бавно се придвижваше напред, а когато начупените цигли се забиваха в слабините ѝ, си мислеше колко по-добре щеше да е, ако беше яхнала Карколф. Долу, на оживената улица, някакви пияни идиоти се превиваха от смях над някаква шега, някой друг плещеше нещо на сулджукски, от който Шев хващаше горе-долу една дума от трийсет. Но празната алея отляво като че ли беше празна.

Тя продължи да се придвижва, приведена ниско, просто сянка в тъмнината, допълзя до комина и прехвърли примката на въжето си през него. Изглеждаше доста здраво, но за всеки случай го подръпна силно, за да провери. Варини обичаше да казва, че Шев тежи две трети от нищо, но въпреки това веднъж едва не беше съборила комина и щеше да се изтърси на улицата заедно с един тон зидария на главата, ако не беше удачно разположеният перваз на един прозорец.

Внимателно, внимателно, това е номерът, но и едно добро количество късмет няма да попречи. Сърцето ѝ вече биеше ускорено и тя си пое дълбоко дъх, в опит да го успокои. Съвсем беше изгубила форма. Всички знаеха, че е най-добрият крадец в Уестпорт, затова нямаше да ѝ позволят да се откаже. Затова тя самата нямаше да си позволи да се откаже. Това бяха нейната благословия и нейното проклятие.