Джо Абъркромби: Внезапни завършеци

Стовари се с оглушителен трясък право в каруцата с кожи, за която бе платила на Дженс да спре под прозореца. Той изглеждаше доста изненадан, когато я видя как изпълзя от товара му, повлякла след себе си торбата. Шев се втурна през улицата, провирайки се между хората, и се шмугна в тъмнината между пивницата и конюшнята, а виковете заглъхнаха зад гърба ѝ.

Тя залитна към стената, притиснала ръка отстрани; ръмжеше при всяко вдишване и се опитваше да не закрещи. Беше си ударила ребрата в ръба на каруцата и съдейки по световъртежа и адската болка, беше счупено поне едно от тях, ако не и повече.

— Ох, мамка му — процеди Шев през стиснатите си зъби.

Погледна назад към сградата — Дженс извика на мулето си и каруцата потегли, един пазач се беше навел през отворения прозорец и като обезумял сочеше към нея. Видя как някой се измъкна през страничната врата и внимателно я затваря. Някой висок и слаб, с черна шапка, изпод която се подаваше кичур руса коса, и преметната през рамо торба. Някой с дяволска походка, който с полюшващи се бедра тихо се потопи в сенките.

Пазачът изкрещя нещо; Шев се обърна, продължи със залитане още малко по алеята, провря се през тесния процеп в стената и се отдалечи.

Сега си спомни защо беше решила да се откаже и вместо това да се захване с пушалнята.

Повечето крадци не изтрайват дълго. Дори най-добрите.

— Ранена си — каза Северард.

Шев наистина беше ранена, но се беше научила да скрива болката си. От собствен опит знаеше, че хората са като акули, кръвта във водата само раздразва апетита им. Затова поклати глава, опита се да се усмихне и да изглежда така, сякаш не е ранена, въпреки изкривеното си, изпотено лице и притиснатата към ребрата ръка.

— Няма нищо. Имаме ли клиенти?

— Само Берик.

Той кимна с глава към стария хъскоман, проснат върху мазните възглавници със затворени очи и отворена уста, а край него се въргаляше празната лула.

— Кога се напуши?

— Преди около два часа.

Шев притисна по-силно ръка към ребрата си, коленичи до него и го докосна нежно по бузата.

— Берик? Най-добре веднага се събуждай.

Клепачите му потрепнаха и се повдигнаха, той видя Шев и покритото му с бръчки лице внезапно се изкриви.

— Тя е мъртва — прошепна Берик. — Не го забравяй. Мъртва е.

Затвори отново очи и по бледите му бузи потекоха сълзи.

— Знам — рече Шев. — Знам и съжалявам. Обикновено ти позволявам да оставаш колкото ти е нужно и хич не ми се иска да го правя, но трябва да ставаш, Берик. Може да имаме неприятности. По-късно се върни пак. Ще го изпратиш ли до вкъщи, Северард?

— Трябва да остана тук, да ти пазя гърба…

По-скоро щеше да направи някоя глупост и щяха да убият и двамата.

— Откакто се помня, сама си пазя гърба. Върви си нахрани птиците.

— Вече ги нахраних.

— Тогава ги нахрани пак. Само ми обещай, че няма да се връщаш, докато Крендал не дойде и не си иде.

Северард мрачно размърда пъпчивата си брадичка. Мамка му, момчето наистина беше влюбено в нея.

— Обещавам.

И той подхвана Берик под мишницата и му помогна да излезе със залитане през вратата.

Две тревоги по-малко, но тепърва трябваше да се справя с голямата. Шев се огледа, чудейки се как да се подготви за посещението на Крендал. Маршрути за бягство, скрити оръжия, резервни планове, в случай че нещо се обърка.

Въглищата, с които разпалваха лулите, тлееха в поставената на стойка тенекиена купа. Шев взе каната с намерението да ги угаси, но после се сети, че ако се наложи, може да ги хвърли в нечие лице, и само премести стойката по-близо до стената, за да ги стига по-лесно. Когато я остави на земята, въглените се разклатиха и запукаха.

— Добър вечер, Шев.

Тя се обърна рязко и се опита да не трепне, когато я прониза остра болка. За толкова грамаден мъж Мейсън определено можеше да пристъпва много тихо, когато се налагаше.

После влезе Крендал, който изглеждаше по-кисел от обичайното. След него влязоха още двама главорези. Голямото палто, облечен в голямото си кожено палто, и Ръце в джобовете, с пъхнати в джобовете ръце.

Вратата към двора изскърца и се отвори; през нея се провря Сипаничавия и я затвори с рамо. Край с пътя за бягство. Шев преглътна. Просто говори колкото се може по-малко, не прави нищо, което би ги раздразнило, и ги разкарай колкото се може по-бързо. Това е номерът.

— Черното ти отива — каза Мейсън, след като я огледа от главата до петите.

— Затова го нося — отвърна тя в опит да прозвучи спокойно, но се получи просто нервно. — А и заради кражбата.