Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Не съм сигурна, че без представлението ще ме харесаш.

— Защо просто не опитаме?

— Твърде много имам за губене — промърмори Карколф и освободи ръката си. Когато вдигна поглед, представлението продължи. — Какво пък. Ако размислиш… ще бъде твърде късно.

Хвърли ѝ през рамо една усмивка, смъртоносна като острие, и излезе. Господи, каква походка имаше. Носеше се като сироп в топъл ден. Как я постигаше? Дали я тренираше пред огледалото? Най-вероятно по няколко часа всеки ден.

Вратата се затвори, магията се развали и Шев отново въздъхна уморено.

— Карколф ли беше това? — попита Северард.

— Да — промърмори замислено Шев, а частичка от онзи неземен аромат продължаваше да се сражава с миризмата на плесен в носа ѝ.

— Не вярвам на тая кучка.

Шев изсумтя.

— Не, по дяволите.

— Откъде се познавате?

— Оттук-оттам.

Оттук-оттам около леглото на Шев, но никога в него.

— Вие двете ми се струвате доста близки — каза Северард.

— И наполовина не толкова, колкото ми се иска — промърмори тя. — Почисти ли лулите?

— Аха.

Шев отново чу, че вратата се отваря, и се обърна с усмивка, която излезе нещо средно между усмивката на продавача на килими и на нещастен влюбен. Може би Карколф се връщаше, решила, че ѝ е нужна Шев заради самата Шев…

— О, боже — промърмори тя и лицето ѝ посърна.

Обикновено ѝ трябваше малко повече време, за да съжали за някое решение.

— Добро утро, Шеведая — каза Крендал.

Той беше проблем от далеч по-неприятен тип. Дребно нищожество с миша физиономия, слабички рамене и слаб в главата, с розови очички и сополив нос, но пък беше син на Хоралд Пръста и това го правеше доста важна личност в тоя град. Дребно нищожество с миша физиономия, притежаващо власт, която не беше спечелило само, и това го правеше обидчиво-жесток, раздразнително-злобен и завистлив към всичко, което другите притежаваха, а той не. А всички притежаваха по нещо, което на него му липсваше, дори това да беше талант, красива външност или капчица самоуважение.

Шев залепи отново професионалната усмивка на лицето си, макар че трудно можеше да си представи някого, когото да иска по-малко да види в заведението си.

— Добро утро, Крендал. Добро утро, Мейсън.

Мейсън изникна веднага след шефа си. Или по-точно след сина на шефа. Отдавна беше едно от момчетата на Хоралд — нашарено с белези лице, клепнали уши и нос, който беше чупен толкова много пъти, че беше станал безформен като ряпа. Беше от онези сурови негодници, които можеше да се видят навсякъде из Уестпорт, град, изобилстващ от сурови негодници. Той погледна към Шев, все още приведен заради високия си ръст и ниския таван, и устните му потрепнаха извинително. Сякаш искаше да ѝ каже: Извинявай, ама не съм виновен аз. Всичко е заради тоя глупак.

Въпросният глупак зяпаше молитвените камбанки на Шев, без да се навежда и с презрително изкривени устни.

— Какво е това? Камбани?

— Молитвени камбани — каза Шев. — От Тонд.

Опита се да говори спокойно, докато в пушалнята след Мейсън влязоха още трима мъже, които се опитваха да изглеждат опасни, но установиха, че стаята е твърде тясна за каквото и да било, освен да се чувстват неудобно. Единият имаше обсипано с белези от стари пъпки лице и изпъкнали очи, другият носеше кожено палто, което му беше твърде голямо — той се оплете в завесата и едва не я съдра. Последният беше пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете с вид, който говореше, че там има ножове. Със сигурност имаше.

Шев се съмняваше, че в заведението ѝ някога бе имало толкова много народ. За съжаление, тия нямаха намерение да плащат. Тя погледна към Северард, видя го да пристъпва нервно и да си облизва устните и протегна ръка, за да му каже: спокойно, спокойно . Макар че трябваше да признае, че самата тя не се чувстваше спокойна.

— Не съм си и помислял, че ще те интересуват молитвите — смръщи нос Крендал, без да отмества поглед от камбанките.

— Не ме интересуват — отвърна Шев. — Просто ми харесват камбанките. Придават някаква духовност на мястото. Искате ли да попушите?

— Не, а и да исках, нямаше да дойда в кенеф като този.

Настъпи мълчание и сипаничавият се наведе към нея.

— Той каза, че това е кенеф!

— Чух го — рече Шев. — В такава малка стая звуците отекват добре. Знам отлично, че е кенеф. Имам планове да го подобря.

Крендал се усмихна.

— Ти винаги имаш планове, Шев. И те никога не водят до нищо.

Което си беше истина, и най-вече заради негодници като него.