Джо Абъркромби: Внезапни завършеци

После прахта обгърна лицето му, когато Глокта препусна надолу по хълма.

Надолу към моста.

Когато сутринта Шев пристигна, за да отвори пушалнята си, тя съзря чифт големи, мръсни боси пети да стърчат през прага.

Това навремето сигурно щеше да я стресне, но през последните две години Шев беше започнала да се възприема като човек, който не се плаши лесно.

— Ей! — извика тя, докато се приближаваше със свити юмруци.

Който и да се беше проснал по лице на прага, очевидно или не възнамеряваше да се помръдне, или просто не беше способен. Тя видя дългите крака, на които принадлежаха петите, обути в парцаливи, лекьосани панталони, след това опърпаното и мръсно палто. И най-накрая подаващата се иззад проядената от червеи рамка на вратата рошава червена коса, сплъстена от слама и пръст.

Мъжът определено беше доста едър. Едната ръка, която Шев можеше да види, беше дълга колкото крака ѝ, покрита с мрежа от вени, мръсна и със струпеи по кокалчетата. И все пак тази ръка имаше странна форма. Изглеждаше някак нежна.

— Ей!

Тя заби върха на ботуша си в палтото, на онова място, където прецени, че се намира задникът на мъжа. Отново нищо. Чу стъпки зад гърба си.

— Дубрутру, шефе. — Северард беше пристигнал на работа. Никога не закъсняваше това момче. Не беше особено усърден в работата си, но изобщо не можеше да го упрекне, че не е точен. — Какво си намерила?

— Доста странна риба са изхвърлили на прага ми.

Шев отметна назад малко от косата и сбърчи нос, щом осъзна, че е слепнала от кръв.

— Пиян ли е?

— Пияна.

Отдолу се показа женско лице. Силна челюст и едри кокали, бледа кожа, покрита с черни струпеи, червена драскотина и лилав оток, който накара Шев да потрепери, макар рядко да виждаше хора без рани.

Северард тихо подсвирна.

— Едричка е.

— И някой доста я е поступал. — Шев се наведе напред, поднесе бузата си към разбитата уста на жената и долови съвсем слабото съскане на дъха ѝ. — Но пък е жива.

Тя се отдръпна и приклекна, облегнала китки на коленете си с щръкнали настрани лакти, чудейки се какво да прави. Едно време щеше просто да се гмурне във всяка бъркотия, която ѝ се изпречеше на пътя, без дори да се замисли, но нещо напоследък последствията като че ли я засягаха повече, отколкото преди. Тя изду бузи и съвсем тихичко въздъхна.

— Е, случва се — рече Северард.

— За съжаление, да.

— Но това не е наш проблем, нали?

— За щастие, да.

— Искаш ли да я завлека до улицата?

— Да, много би ми се искало. — И Шев завъртя очи към небето и въздъхна отново, може би по-тихо и от преди. — Но предполагам, че ще е най-добре да я завлечем вътре.

— Сигурна ли си, шефе? Помниш ли последния път, когато помогнахме на някого…

— Дали съм сигурна? Не. — След всичките гадости, които ѝ бяха причинили, Шев не знаеше защо продължава да изпитва нуждата да прави малки добрини. Може би точно заради всичките гадости, които ѝ бяха причинили. Може би в нея имаше някаква упорита сърцевина, като костилка на фурма, която твърдо отказваше на причинените ѝ гадости да я превърнат в гаднярка. Тя завъртя ключа и отвори с лакът вратата. — Хвани я за краката.

Когато въртите пушалня, по неволя свиквате с преместването на отпуснати тела, но последният получател на жалкото милосърдие на Шев се оказа същинско предизвикателство.

— По дяволите — изпъхтя Северард с изпъкнали очи, докато двамата мъкнеха жената по миришещия на застояло коридор; гърбът ѝ се отъркваше в дъските на пода. — От какво е направена тая, от наковални?

— Наковалните са по-леки — изстена Шев през стиснатите си зъби, залитайки под тежестта ѝ от едната към другата страна, като всеки път се блъскаше в лющещите се стени.

Изрита с пъшкане вратата на кабинета си — или по-точно на склада за метли, който наричаше кабинет. Напрегна всеки свой парещ мускул и повдигна жената нагоре, като удари отпуснатата ѝ глава в рамката на вратата, докато се опитваше да я вкара вътре, после се спъна в един парцал и с отчаяно хриптене се тръсна върху леглото, затисната от тежкото тяло.

Шев нямаше нищо против да лежи в постелята под някоя червенокоса, но предпочиташе да е поне отчасти в съзнание. И още да мирише по-добре, поне докато се вмъква в леглото. Тази вонеше на кисела пот и гнилоч, че даже и на смърт.

— Ето докъде те доведе добротата ти — каза Северард, като се подхилкваше под нос. — Затисната под огромен товар проблеми.