Джо Абъркромби: Внезапни завършеци

Глокта се ухили.

— Наистина си се упражнявал. Кога ще се научиш, Уест, че работата не може да е заместител на таланта!

И той нападна по-бързо и по-свирепо от всякога, стоманата звънтеше, дрънчеше. Доближи се достатъчно, за да нанесе жесток удар с коляно в ребрата на младия лейтенант, и го накара да потрепне и залитне назад, но Уест бързо възстанови равновесието си, парира веднъж, втори път, отскочи със залитане назад и отново зае бойна стойка, дишайки тежко.

И Рюз установи, че изпитва болезнен копнеж Уест да прониже Глокта право в ужасното красиво лице и да накара дамите да ахнат поради съвсем различна причина.

— Ха!

Глокта скочи напред с поредица от мушкания и Уест успя да избегне първото, но за изненада на всички посрещна второто, отби острието настрани със стъргане на стомана, проби гарда на Глокта и го блъсна силно с рамо. За миг Глокта изгуби равновесие, Уест изръмжа с оголени зъби и се хвърли напред с проблясващата стомана в ръка.

— Уф!

Глокта залитна назад и Рюз зърна с наслада изкривеното му от изненада лице. Тренировъчният меч на Глокта се изплъзна от ръката му и падна в прахта и Рюз установи, че от удоволствие е стиснал здраво ръцете си в юмруци.

Уест отново пристъпи напред.

— Добре ли сте, сър?

Глокта докосна с ръка врата си и с искрено изумление погледна окървавените си пръсти. Сякаш не можеше да повярва, че са го ранили. Сякаш не можеше да повярва, че след като са го ранили, кърви като всички останали.

— Това ми хареса — изгрухтя той.

— Съжалявам, полковник — избъбри Уест и отпусна меча си.

— За какво? — Глокта сякаш вложи всичките си усилия, за да измайстори кривата усмивка. — Много добър удар. Доста си задобрял, Уест.

И тълпата започна да ръкопляска, после да подвиква одобрително. Рюз забеляза изпъкналите мускули на челюстта на Глокта и потрепващото му ляво око, след което полковникът вдигна едната си ръка и рязко щракна с пръсти.

— Ефрейтор Тъни, носиш ли бойния ми меч?

Младият ефрейтор, повишен едва предишния ден, примигна.

— Разбира се, сър.

— Ще ми го донесеш ли?

Атмосферата се натегна със застрашителна скорост. При Глокта това се случваше често. Рюз се огледа нервно за Варуз, с надеждата, че той ще прекрати тази смъртоносна нелепост, но лорд-маршалът беше станал от мястото си и се беше отдалечил, придружаван от Паулдър и Крой, за да погледне надолу към долината. Така че нямаше никакви изгледи да получи някаква помощ от възрастните.

Навел поглед към земята, Уест внимателно прибра меча си в ножницата.

— Мисля, че за днес си поиграхме достатъчно с остриетата, сър.

— Само че ти определено трябва да ми дадеш възможност за реванш. Несъмнено честта го изисква, Уест. — Като че ли Глокта възприемаше честта като нищо друго, освен инструмент, с който да манипулира хората да вършат глупави, опасни неща. — Независимо дали си благородник, или не, би трябвало да го разбираш, нали?

Челюстта на Уест се напрегна.

— Да се биеш с приятелите си с наострена стомана, докато врагът е наблизо, ми се струва по-скоро глупаво, отколкото почтено, сър.

— Глупак ли ме наричаш? — прошепна Глокта и рязко издърпа бойния си меч от ножницата, която ефрейтор Тъни нервно му предложи.

Уест упорито скръсти ръце.

— Не, сър.

Тълпата беше утихнала, но някъде зад насъбралите се хора се чу засилваща се гюрултия. Рюз долови приглушени викове „Ето там“ и „Мостът!“, но беше твърде съсредоточен върху драмата, която се развиваше пред очите му, за да им обърне внимание.

— Съветвам ви да се защитите, лейтенант Уест — изръмжа Глокта, докато набиваше токовете на ботушите си в прашната земя, после оголи зъби и протегна блестящата стомана.

В този момент се разнесе пронизителен писък, който заглъхна в задавен стон.

— Тя припадна! — извика някой.

— Дайте ѝ възможност да глътне въздух.

— Откъде? Кълна се, че в тая проклета страна няма никакъв въздух.

Репликата беше последвана от неприятен смях.

Рюз отиде бързо до ограденото за цивилни място под претекста, че иска да предложи помощ. Не че имаше по-голяма представа как се помага на припаднал човек, отколкото знаеше какви са задълженията на един интендант, но пък винаги имаше възможност да надникне под полите на жената, докато тя беше в безсъзнание. Тъжната действителност беше, че на Рюз рядко, ако не и никога, му се удаваше да надникне под полите на някоя жена, която е в пълно съзнание.

Ала преди да успее да се доближи до групичката доброжелатели, той застина на място; гледката, която се разкри зад тях, породи у него неприятното усещане, че дебелите му черва се изсипват право от задника му. Там, сред бежовата шир отвъд моста, се сбираше рояк от черни точки, над който се виеха стълбове прах. Рюз може и да не беше твърде кадърен за повечето неща, но винаги бе притежавал безпогрешно чувство за опасност.