Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Разнесе се повърхностен смях и Рюз се присъедини към него, като се смееше най-силно.

— О, не бих могъл в никакъв случай! — изписука той. — Не ми се иска да ви карам да се чувствате неудобно.

И веднага разбра, че е отишъл твърде далеч. Левият клепач на Глокта леко потрепна.

— Аз се чувствам неудобно всеки път когато се окажем в една и съща стая. Ти би трябвало да си войник, нали? Как, по дяволите, успяваш да си толкова дебел, когато храната е толкова ужасна?

Нов смях и Рюз преглътна, разтегна устни в изкуствена усмивка и почувства как потта се стича по гърба му под униформата.

— Ами, сър, предполагам, че винаги съм бил дебел. Още като дете. — Думите му потънаха във внезапно настъпилата тишина с ужасяващата безвъзвратност на жертви, хвърляни в масов гроб. — Много… дебел. Ужасно дебел. Аз съм един много дебел мъж.

Той прочисти гърлото си, докато се молеше наум земята да се продъни под краката му и да го погълне.

Погледът на Глокта се плъзна настрани в търсене на някой по-достоен съперник. Лицето му се проясни.

— Лейтенант Уест! — извика той и тренировъчният меч проблесна в ръката му. — Ами ти?

Уест потрепна.

— Аз?

— Хайде, сигурно си най-добрият фехтовач в целия проклет полк. — Глокта се ухили още по-широко. — Най-добрият, с изключение на един всъщност.

Уест хвърли бърз поглед към тълпата от поне няколкостотин изпълнени с очакване лица.

— Но… аз не си нося изтъпения меч…

— Моля те, използвай бойното си оръжие.

Лейтенант Уест погледна към дръжката на меча си.

— Това може да е твърде опасно.

Крайчетата на усмивката на полковник Глокта определено излъчваха свирепост.

— Само ако успееш да ме докоснеш с него.

Нов смях, нови ръкопляскания, няколко подвиквания от войниците, няколко ахвания от дамите. Полковник Глокта нямаше равен на себе си, когато ставаше дума да кара дамите да ахкат.

— Уест! — извика някой. — Уест! — Викът постепенно премина в скандиране: — Уест! Уест! Уест!

Дамите се включиха със смях, като започнаха да пляскат с ръце.

— Давай! — викаше Рюз заедно с останалите, които сякаш бяха обсебени от някаква побойническа мания. — Давай!

Дори някой да смяташе, че това не е добра идея, предпочиташе да го премълчи. С някои мъже просто не може да се спори. Други просто искаш да ги видиш прободени. Глокта спадаше и към двете групи.

Уест си пое дълбоко дъх и под съпровода на ръкоплясканията прескочи оградата, разкопча куртката си и я преметна върху парапета. С едва чуто звънтене на метал и едва доловимо изражение на недоволство извади от ножницата бойния си меч. Той не парадираше с обсипана със скъпоценни камъни ръкохватка, позлатен предпазител или гравирано рикасо, каквито предпочитаха много от блестящите млади офицери в полка на Негово величество. Никой не би го нарекъл красив меч. И все пак имаше определена красота в пестеливото движение, с което Уест го извади, в отработената прецизност на стойката му, в елегантния контрол върху движението на китката, с което изнесе острието напред, абсолютно неподвижно, като повърхността на спокойно езеро, със смъртоносно наточен връх, проблясващ под слънчевите лъчи.

Тълпата потъна в бездиханно мълчание. Уест може и да не беше благородник, но дори най-невежият наблюдател щеше да разбере, че младият лейтенант изобщо не беше вързан в ръцете, когато се стигнеше до работа с меча.

— Упражнявал си се — каза Глокта и подхвърли късия меч на слугата си, ефрейтор Тъни, като си остави само дългия.

— Лорд-маршал Варуз беше достатъчно добър да ми даде някои насоки — отвърна Уест.

Глокта погледна към стария си учител по фехтовка с повдигане на веждата.

— Никога не сте ми казвали, че се занимавате и с други хора, сър.

Лорд-маршалът се усмихна.

— Ти вече спечели Турнира, Глокта. Трагедията на учителя по фехтовка е, че винаги трябва да си търси нови ученици, които да поведе към победата.

— Много мило, че се домогваш до короната ми, Уест. Но може да откриеш, че все още не съм съвсем склонен да абдикирам.

Глокта скочи напред със светкавична бързина и мушна два пъти. Уест парира, стоманата застърга, проблесна под слънцето. Той отстъпи назад, но предпазливо, внимателно, без да отмества поглед от Глокта. Полковникът отново нападна с два разсичащи удара и мушване, твърде бързи, за да успее Рюз да ги проследи. Но Уест реагира достатъчно добре, успя да отбие ударите и предпазливо отстъпи назад, докато тълпата охкаше и ахкаше при всеки контакт.