Джо Абъркромби: Внезапни завършеци

— Сега ще се хилиш ли, или ще ми помогнеш, негоднико? — изръмжа Шев и провисналите пружини изстенаха, докато се опитваше да се измъкне изпод жената.

След това вдигна краката ѝ върху леглото и петите щръкнаха навън. Леглото не беше голямо, но под тази жена изглеждаше като детско креватче. Опърпаното ѝ палто се беше разтворило и лекьосаното кожено елече, което носеше под него, се беше издърпало нагоре.

В странстващата трупа, с която Шев беше прекарала една година като акробатка, имаше един силач, наричащ себе си Изумителния Заракуон, макар че истинското му име беше Рънкин. Събличаше се гол до кръста, мажеше се с масло и вдигаше всякакви тежести пред тълпата, макар че, щом слезеше от сцената и се избършеше с кърпата, никой не можеше да накара мързеливия дебелак да вдигне и напръстник. Коремът му представляваше навървени възли от мускули, сякаш под изопнатата си кожа беше направен от дърво, а не от месо.

Бледият корем на тази жена напомни на Шев за Изумителния Заракуон, но беше по-тесен, по-издължен и дори по-хлътнал. Виждаха се всичките малки жилки между ребрата ѝ, които помръдваха при всяко леко дихание. Но вместо с масло, коремът ѝ беше покрит със синьо-черни и лилави отоци, плюс една огромна червенееща се следа, оставена като че ли от нечия ужасно неприятелска дръжка на брадва.

Северард тихо подсвирна.

— Наистина яко са я ступали, а?

— Аха, така е.

Шев знаеше достатъчно добре какво е усещането и потрепери, докато смъкваше надолу елечето на жената, след което издърпа нагоре одеялото и я покри с него. Затъкна го покрай врата ѝ, макар да се почувства като глупачка, докато го правеше; жената промърмори нещо, извърна се настрани и захърка, а сплъстената коса запърха над устата ѝ.

— Приятни сънища — промърмори Шев, макар че самата тя никога не беше имала такива.

По принцип тук нямаше нужда от легло, но когато си прекарал няколко години, без да имаш сигурно място за спане, си склонен да си нагласяш постеля във всяко що-годе безопасно място, което успееш да намериш. Тя се отърси от спомените и подкара Северард към коридора.

— Най-добре отваряй. Не изкарваме чак толкова много, че да си позволим да губим клиенти.

— Наистина ли смяташ, че хората ще търсят хъск толкова рано сутринта? — попита Северард, докато се опитваше да избърше размазана по ръката му кръв от жената.

— Ако искаш да забравиш проблемите си, защо ще живееш с тях чак до обяд?

На дневна светлина стаята за пушене изглеждаше ужасно далеч от примамливата пещера на чудесата, която Шев си беше мечтала да направи, когато купи това място. Тя сложи ръце на хълбоците си, огледа се и отново въздъхна уморено. Работата беше там, че пушалнята приличаше повече на абсолютен кенеф. Дъските бяха нацепени, зацапани и прогнили, възглавниците бяха мазни като в баолска кухня, а един от евтините гоблени беше провиснал и разкриваше мухлясалата мазилка отдолу. Молитвените камбанки на рафта бяха единственото нещо, което прибавяше някаква класа, и Шев нежно удари по най-голямата, преди да отиде на пръсти до гоблена и да забоде провисналия му край обратно на мястото му, така че поне да скрие мухъла, макар носът ѝ да усещаше твърде добре вездесъщата миризма на гнил лук.

Дори обигран лъжец като Шев нямаше да успее да убеди толкова лековерен глупак като Шев, че това не е кенеф. Но това си беше нейният кенеф. И тя имаше планове да го подобри. Винаги имаше някакви планове.

— Почисти ли лулите? — попита тя, когато Северард се върна, след като беше отворил вратата, и започна да дърпа пердетата настрани.

— На народа, който идва тук, не му пука дали лулите са чисти, шефе.

Шев се намръщи.

— На мен ми пука. Може пушалнята ни да не е най-голямата или най-удобната, може хъскът ни да не е най-добрият — тя погледна към пъпчивото лице на Северард и повдигна вежди — и онзи, който разпалва лулите, да не е от най-красивите, и в такъв случай кое ще е предимството ни пред конкуренцията?

— Че сме евтини?

— Не, не, не. — Тя се замисли. — Е, да. Но какво още?

Северард въздъхна.

— Отношението към клиентите?

— Динг! — каза Шев, чукна с пръст по най-голямата молитвена камбана и я накара да запее божествената си песен. — Затова почисти лулите, мързеливецо, и разпали малко въглища.

Северард изду бузите си, покрити с нещо като мъхеста брада, която трябваше да придава на момчето по-мъжествен вид, но всъщност го караше да изглежда още по-момчешки.

— Да, шефе.

След като той се скри отзад, Шев чу приближаващи се стъпки откъм входа и опря длани на тезгяха — или на отсеченото парче от дръвника на месаря, което беше спасила от купчината боклуци и беше излъскала гладко — и придоби професионален вид. Беше го изкопирала от продавача на килими Гусман, а той бе най-добрият проклет търговец, когото познаваше. Той умееше да изглежда така, сякаш килимът определено беше решение на всичките ти проблеми.