Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

— Ще отида при децата ти, ще им дам твоя дял и ще им разкажа що за човек си бил.

— Точно така. И?

— И нищо няма да преувеличавам.

— Хубаво, значи. — Веселяка Йон не се усмихна, естествено. Гушата го познаваше от години и го беше виждал да се усмихва не повече от дузина пъти, и то когато никой не го очакваше. Затова пък кимна удовлетворено. — Хубаво. На никой друг не бих доверил тази задача.

Гушата му кимна в отговор.

— Добре. Страхотно. — Нямаше друга работа, която толкова да не му се искаше да изпълни. Когато Йон се отдалечи, той промърмори под носа си: — Все идиотски задачи…

Нещата се развиха почти както ги беше планирал Гушата. Не можеше да каже, че му е за пръв път, но определено беше приятна изненада. Шестимата лежаха мълчаливо и неподвижно на възвишението, следяха леките движения на листата и клоните, бележещи маршрута на Нивга, който се промъкваше към скапаното село. Отблизо не изглеждаше по-добре. Гушата знаеше от личен опит, че рядко става така. Подъвка още малко ноктите си, видя как Нивга прикляква в храсталака край рекичката пред северната порта, поставя стрела и изпъва тетивата. От такова разстояние трудно можеше да се види, но като че ли дори сега различаваше на лицето му познатата усмивка.

Нивга пусна стрелата и на Гушата му се стори, че я чу да се удря в един от трупите на оградата. Вятърът донесе слаби викове. Две стрели полетяха на другата страна и се изгубиха между дърветата точно когато Нивга се обърна и бързо се шмугна в храсталака. Гушата чу нещо като барабанен ритъм, разнесоха се нови викове и мъжете се изсипаха на моста, стиснали в ръцете си груби оръжия от ковано желязо. Някои от тях все още нахлузваха рунтавите си кожени ботуши. Бяха поне три дузини, както бе предвидено. Страхотна работа. Стига Нивга да успее да се измъкне, разбира се.

Йон поклати глава, докато наблюдаваше как доста голяма част от Лисичия клан прекосява моста и се изгубва сред дърветата.

— Невероятно, нали? Така и не можах да свикна с това, колко тъпи могат да бъдат хората.

— Винаги е грешно да надценяваш копелетата — прошепна Гушата. — Добре, че сме най-умната групичка в Кръга на света, а? Така че може ли днес без издънки, моля?

— Няма да се дъня, ако и ти не се издъниш, шефе — промърмори Прекрасна.

— Ха.

Искаше му се да може да ѝ го обещае. Гушата тупна Скори по рамото и посочи надолу към селото. Дребният мъж му намигна в отговор и се плъзна по корем през шубраците надолу по хълма, чевръст като попова лъжичка в езерце.

Гушата размърда сухия език в сухата си уста. В подобни моменти слюнката му винаги пресъхваше и колкото и често да се занимаваше с това, не ставаше по-добре. Погледна с крайчеца на окото си към останалите, но никой от тях не показваше признаци на малодушие. Зачуди се дали вътрешностите им се свиват от притеснение, както неговите, или също като него просто се правят на корави. Или пък само той беше уплашеният. Но накрая това нямаше да има значение. Най-добрият начин да се справиш със страха е, като се преструваш, че го няма.

Той вдигна юмрук във въздуха, доволен да види, че ръката му не трепери, след което посочи след Скори и всички потеглиха. Надолу, към южната порта — ако изобщо можеше да се нарече така пролуката в гнилата ограда под нещо като свод, направен от криви клони, с прикрепен над него череп на някакво животно, което беше извадило лошия късмет да има страховити рога. Видът ѝ караше Гушата да се чуди дали на стотина проклети мили наоколо можеше да се намери и едно парче право дърво.

Единственият пазач стоеше под черепа, облегнат на копието си, загледан в нищото, с разчорлена коса и облечен в кожи. Той протегна ръка зад гърба си и се почеса по задника. Ножът на Скори се заби отстрани във врата му и му преряза гърлото бързо и чисто, както рибар изкормва сьомга. Гушата се поколеба, само за миг, но после вече знаеше, че няма измъкване. Щяха да извадят късмет, ако само този мъж изгубеше живота си, за да могат те да изпълнят идиотската си задача. Скори задържа пазача за миг, докато кръвта бликаше от прерязаното му гърло, подхвана го, докато се свличаше, и безшумно завлече потрепващото му тяло отстрани до вратата, далеч от любопитни погледи.

Гушата и останалите се спуснаха бързо по склона, превити надве, сграбчили оръжията си. Скори, с вече почистения нож в ръка, проучи обстановката около портата. С едната си ръка даде знак зад гърба си: да чакат. Гушата тъжно погледна към окървавеното лице на умрелия — устата леко отворена, сякаш човекът се канеше да попита нещо. Работата на грънчаря беше да прави грънци. Работата на пекаря беше да прави хлябове. А това тук беше работата на Гушата. И той я бе вършил, кажи-речи, през целия си живот.