Джо Абъркромби - Внезапни завършеци

Гледката трудно можеше да го накара да изпита гордост, макар работата да беше свършена отлично. Но един човек беше убит само заради това, че пазеше собственото си село. Защото това все пак бяха хора със своите надежди, скърби и всичко останало, нищо, че живееха оттатък Крина и не се къпеха твърде често. Ала какво би могъл да направи един човек? Гушата си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Трябваше просто да свърши работата, без да изгуби никого от хората си. В сурови времена меките мисли убиват по-бързо от чумата.

Той погледна към Прекрасна и посочи с глава към селото. Тя се промъкна покрай дирека на портата, вмъкна се вътре и пое по десния път, като предпазливо въртеше бръснатата си глава наляво и надясно. Скори я последва по петите, след него се промъкна Брак, съвсем тихо, въпреки огромното му тяло.

Гушата въздъхна дълбоко и пое по лявото разклонение, като се мръщеше при опитите си да стъпва върху най-твърдите места на разкаляния, издълбан от дълбоки коловози път. Зад себе си чуваше леко свистящото дишане на Йон, знаеше, че Уирън също е там, макар онзи да се движеше тихо като котка. Чуваше се някакво потракване. Сигурно от въртящ се чекрък. Като че ли някой се засмя, но не беше сигурен дали не му се е причуло. Главата му се въртеше насам-натам след звуците, сякаш я дърпаха за кукичка, закачена за носа. Всичко наоколо започна да му се струва ужасно ярко и отчетливо. Може би трябваше да почакат, докато се стъмни, но на Гушата никога не му беше харесвало да работи през нощта. Не и след онзи шибан провал при Гурндрифт, където момчетата на Бледоликия погрешка се сбиха с хората на Кокала и повече от петдесет мъже загинаха, без на десет мили наоколо да има и един враг. Много неща могат да се объркат през нощта.

Но пък след това Гушата беше виждал много хора да умират и през деня.

Той се промъкна покрай плетената стена и отново се изпоти от страх. Същата онази пот, която се появява, когато смъртта наднича над рамото ти. Всичко наоколо започна да му изглежда все по-отчетливо. Всяка пръчка в стената, всяко камъче в прахта. Начинът, по който коженият ремък, с който бе обвита дръжката на меча му, се врязваше в дланта му, когато размърдваше пръсти. Как при всяко вдишване се чуваше тихичко свистене, когато въздухът навлизаше в дробовете му. Как при всяка предпазлива стъпка петата му прилепваше през дупката на чорапа към вътрешната страна на ботуша му. Прилепваше се и се отлепваше.

Нови чорапи, ето какво му трябваше. Е, първо трябваше да преживее този ден, пък после щеше да се погрижи за чорапите. Може би дори щеше да си вземе онези, боядисаните в червено, които беше видял в Уфрит при последното му ходене там. Всички им се бяха смели тогава. И той, и Йон, и Прекрасна, и горкият мъртъв Джутлан. Присмиваха се на абсурдния им вид. Но пък после си помисли — има някакъв разкош в това, човек да си позволи да си боядиса чорапите — и хвърли един бърз поглед през рамо към фината тъкан. Може пък, след като приключи с тази идиотска задача, да иде и да си купи чифт червени чорапи. Или пък два чифта. Ще ги носи така, че да се подават над ботушите, само за да показва на народа, че е голяма работа. Току-виж започнали да го наричат Кърнден Червените чорапи. Усети се как неволно се усмихва. Червени чорапи, първата стъпка по пътя към саморазрушението, ако изобщо някога…

Вратата на колибата вляво се отвори с поклащане и навън излязоха трима мъже, които се смееха. Онзи най-отпред извърна чорлавата си глава, ухилен до уши, с щръкнали жълти зъби. Погледна право в Гушата, Йон и Уирън, които бяха замръзнали до стената с отворени уста като три деца, хванати да крадат бисквити. Всички се зяпаха един друг.

Гушата усети как времето странно се забави и запълзя, както обикновено се случваше преди кръвопролитие. Достатъчно време за всякакви глупости. Да се зачуди дали онова, което стърчи от ушите им, са пилешки костици. Да преброи пироните, наковани по една от тоягите им. Осем и половина. Достатъчно време, за да си помисли колко е странно, че не мисли за нещо по-полезно. Сякаш беше излязъл извън тялото си и се чудеше какво да направи, макар че сигурно нищо не зависеше от него. А най-странното от всичко беше, че това чувство го връхлиташе все по-често и вече можеше предварително да го разпознае. Онзи застинал момент на слисване, преди светът да се разпадне.

Мамка му. Ето, пак съм тук…

Усети как студен вятър целуна лицето му, когато Уирън описа с меча си огромен кръг. Мъжът, който стоеше най-отпред, дори не успя да приклекне. Плоската страна на острието го удари отстрани по главата, отлепи краката му от земята, превъртя го във въздуха и го запрати върху стената на колибата с главата надолу. Ръката на Гушата сама извади меча му. Уирън се стрелна напред, замахна и заби ефеса на меча в устата на втория мъж и навсякъде се разхвърчаха зъби и парченца от зъби.