Джоан Виндж - 47 ронини

Оиши, разбира се, тогава го беше отрекъл, като в онзи момент наистина го мислеше.

Сега обаче осъзнаваше, че господарят Асано в самия си край беше гледал с ясна проницателност през открехнатия прозорец на просветлението. И въпреки че за него беше вече твърде късно да промени нещо в живота си, то поне в следващия си живот щеше да бъде воден от това проникновение.

Сега и Оиши осъзнаваше, че пред него се отваряше този прозорец и той, гледайки в правилната посока, можеше да зърне за миг светлото око на Буда, взиращо се в него. Точно навреме беше осъзнал, че това проникновение трябваше да отнесе със себе си нататък в бъдещето… а и освен това дължеше благодарност на Кай за това.

Хрумна му, че и Чикара, подобно на Мика, инстинктивно беше успял да прозре колко ценен беше Кай, докато самият той не го беше проумял. По време на пътуването обратно към Ако беше прекарвал повече време със сина си и беше останал изненадан от това колко зрели разбирания бяха започнали да заместват момчешката наивност и илюзиите за величието на войната, които Чикара бе изгубил завинаги.

Най-съкровеното желание на Чикара винаги е било да се докаже като воин и като истински мъж в очите на баща си и той вече се беше справил отлично с това. И все пак Оиши не можеше и да не осъзнае, че синът му дори не беше все още толкова голям, колкото беше той самият по времето, когато замалко не беше удавил Кай. Замисли се какво ли още можеше да постигне момчето, ако имаше свободата да изживее живота си чак до естествения му край.

И Рику…

Оиши, подобно на Кай и останалите, също се молеше да е научил вече уроците, които е трябвало да научи в този живот, така че да се извиси с една стъпка нагоре в следващия, да бъде на крачка по-близо до истинското просветление.

И все пак той изоставяше Рику, а преди това й беше донесъл само мъка. Отнемаше й не само щастието от съвместния им живот, а и единственото им дете. Какво право имаше той да й причини подобно нещо?

Беше пожертвал всичко, включително собственото си семейство, за да постигне жадуваната цел и да изпълни най-големия си дълг в този живот. Дългът пред господаря винаги бе ръководил мислите му и бе за него единствената същност на това да си самурай. Сега обаче, когато вече беше прекалено късно, Оиши съжали, щом осъзна, че би могъл да намери по-добър баланс между гири и нинджо — такъв, при който би могъл да изрази любовта към семейството си, както и истинския дълг, който имаше към тях, така както имаше дълг и към господаря Асано.

Рику винаги беше приемала нещата такива, каквито са, без въпроси и без оплаквания. Когато обаче бе видял съществуващото между Кай и Мика пълно духовно разбирателство, което дори не се нуждаеше от думи, а и трудно можеше да бъде обяснено с думи, единственото, за което можеше да мисли в този момент, беше погледът на Рику в момента, когато се разделяха. Почувства се така, сякаш досега е бил сляп за истинското място на Рику в сърцето си, както бе грешал и за истинската човешка същност на Кай.

Беше видял урока, който трябваше да научи от това, само че вече бе твърде късно. Щом се върнеше в крепостта, щеше да опита да изрази чувствата си пред Рику, както и пред Чикара, въпреки че всички думи, които би изрекъл сега, не биха били по-полезни от семена, засети твърде късно през годината.

Оиши още веднъж се замисли за духа на господаря Асано, който все още витаеше наоколо, след което се поклони дълбоко на гроба и изказа последна молитва с надеждата господарят на Ако все още да продължава да закриля хората му и през малкото време, което им оставаше, както и да му окажеше подкрепа за последното добро, което нямаше да е предназначено за него, а за вярната му съпруга.

Нов ден — последният им ден — изгря и освети вътрешния двор на крепостта, където белите постелки вече бяха подредени в редици под цъфналите вишневи дървета — подобно на олицетворение на горчиво-сладкото съчетание между дълга и любовта.

Четиридесет и седмината мъже, които се бяха заклели да отмъстят за смъртта на господаря си, да освободят духа му и след това да го последват в пътуването му към неизвестното бъдеще, стояха в отделните си стаи в двореца Ако и донагласяха снежнобелите си одежди, подготвяйки се да изпълнят последния си самурайски дълг.

Облечен изцяло в бяло, Кай влезе тихо в Голямата зала, където Мика стоеше сама и гледаше през отворения прозорец навън към редиците бели постелки под вишневите дървета. Видя лекото потрепване на тялото й, когато тя го усети да влиза в стаята, но за пръв път Мика не се обърна веднага, за да го погледне.