Джоан Виндж - 47 ронини

Ясуно се премести съвсем леко, така че Кай да има достатъчно място да коленичи, без да показва болката от нараняването си. Кай гледаше разсеяно встрани от подиума и Мика, взирайки се в облечените в черно-златни брони стражи, които обграждаха двора в кръг, за да опазват реда сред тълпата, дошла да стане свидетел на събитието, а и да служат като секунданти.

Нямаше тобари , които да ограждат мястото, където щеше да се състои ритуалът. Мика беше дала разрешение на хората от Ако да присъстват, което само по себе си беше нещо необичайно, а и по големината на събралата се тълпа от хора можеше да се заключи, че имаше такива, дошли от много по-далеч от крепостния град, за да присъстват. Тълпата стоеше и чакаше с почтителна тишина, сякаш хората се намираха в храм, а много от тях бяха облечени в бяло като опечалени. Дворът беше толкова тих, че Кай чуваше шума на листата по дърветата и долитаща отнякъде песен на птичка. Небето беше яркосиньо и безкрайно, каквото не го беше виждал никога преди…

По сигнал на Оиши четиридесет и седмината самураи коленичиха едновременно, поставяйки последните си стихове на малките масички, оставени пред всеки един от тях, където вече ги очакваше по един къс меч танто . Те всички се поклониха като един в знак на почит пред шогуна и господарката Асано.

Шогунът погледна от подиума към четиридесет и седмината мъже, засвидетелствайки тяхното гордо и дисциплинирано приемане на саможертвата, която сами се бяха заклели да извършат. Нямаше друг начин за тях да живеят свободно, макар и за кратко, без други ограничения, освен собственото им чувство за морална справедливост. Такива бяха ограниченията, поставени от човешкия закон.

Той познаваше и ужасяващата притегателна сила на нещо по-силно от волята на обществото или от страха от закона — това, че той беше шогунът. Но дори той самият нямаше абсолютната свобода да прави каквото желаеше.

Разбираше защо винаги щеше да има хора, които се отклоняваха от предначертания си път, макар да знаеха, че пътят, който самите те избират, води до ръба на пропаст. Но каквито и да бяха причините им за нарушаването на закона и независимо дали този закон беше справедлив или не, обществото не можеше да продължи гладкото си съществуване… бакуфу — държавната власт на Токугава, нямаше да може да оцелее, ако покажеше снизходителност към подобно поведение.

И все пак, когато погледна към благоговейните изражения по лицата на хората от тълпата и тези на собствените му самураи, шогунът разбра, че дори той никога преди не беше ставал свидетел на нещо такова. Независимо колко грешни или обикновени бяха животите на тези хора преди, той осъзна, че проявената смелост, честността и непоклатимото чувство за справедливост, които бяха показали те накрая, се припокриваха напълно с идеала му за истински самураи. Разбра още, че и никой друг от присъстващите днес тук нямаше да забрави какво бе видял в този ден.

Това нещо нямаше да отмине и да бъде забравено през следващата седмица… или през следващата година… може би никога нямаше да бъде забравено. Погледна към госпожица Асано и за пореден път се запита защо беше позволила на хората от възстановените си владения да станат свидетели на сепукуто на мъжете, които тя и същите тези хора вярваха, че ги бяха спасили от господаря Кира. Какъв ли нагледен урок се надяваше да научат гражданите на Ако от подобна гледка?

Като шогун той беше живият символ на духа, който олицетворяваха мъжете, коленичили пред него, както и символ на законите, които те бяха нарушили. Той щеше да бъде съден само от времето, заедно с тях…

Водачът им даде сигнал и четиридесет и седмината мъже взеха камите, действайки така, сякаш съзнанията им се бяха слели в едно общо.

— Чакайте! — каза шогунът.

Мъжете спряха с вдигнати във въздуха оръжия.

— Оиши Чикара — каза отново шогунът, — излез напред.

Чикара вдигна объркан глава и погледна първо към шогуна, а след това към баща си и накрая към сломената си от скръб майка, която гледаше от тълпата. Баща му също погледна към шогуна, а в погледа му се четеше същата обърканост.

Чикара несигурно се изправи на крака, а шогунът погледна към Оиши.

— Ти може и да си нарушил заповедите ми, но аз не мога да лиша страната ни от наследниците на твоята кръв — каза той. — Синът ти ще живее, за да й служи, както го направи и ти — с чест.

Някъде в тълпата дланите на Рику, стиснати в отчаяна молитва, изведнъж се притиснаха към лицето й, сякаш жената се опитваше да сподави вика си.