Джоан Виндж - 47 ронини

Чикара остана неподвижен и загледан в баща си — неговия командир, търсейки заповедта му, молещ се безмълвно за позволение или за отказ, разкъсван от решението, което не можеше да вземе сам.

Оиши също погледна към сина си, а собственото му изражение също бе раздирано между емоциите на водач, който бе позволил на едно шестнадесетгодишно момче да даде мъжка клетва, подписана с кръв, която водеше след себе си самурайски отговорности, и като баща, чийто син едва бе живял достатъчно, за да започне да разбира какво означаваше да си мъж.

Оиши погледна към Рику и изведнъж си спомни за последната си молитва край гроба на господаря Асано. Разбра, че някак си господарят му й беше дал отговор и че това беше отплатата за неговата лоялност.

Той кимна на Чикара, давайки му разрешението си да напусне мястото. С последен поглед към сълзите на благодарност по лицето на съпругата му той се обърна отново към шогуна и се поклони, а в съзнанието му лицето на Рику бавно се сля с усмихнатото лице на господаря Асано.

Мика гледаше от мястото си как Чикара се поклони за последен път на баща си и тръгна с несигурна крачка от мястото си към тълпата, където го очакваше майка му. Стражите го пуснаха да премине и тя се изправи на крака, протягайки ръце да го прегърне. Мика отдели поглед от тях, а сърцето й се изпълни едновременно с доволство и мъка, когато погледна отново към Кай.

Кай стоеше коленичил неподвижно, също като останалите мъже около него, а лицето му излъчваше неземно спокойствие, докато белите му дрехи се сливаха с тези на останалите, превръщайки го просто в един от тях — един от мнозината, които вече бяха негови приятели и бойни другари. Той е точно там, където винаги е принадлежал — помисли си Мика. — Където винаги бе копнял да бъде още откакто беше намерил пътя си до Ако. Най-накрая беше приет, вече не беше презрян и сам, а най-после беше намерил своето място като техен равен.

Изведнъж в съзнанието й не остана нищо друго, освен красотата, която се излъчваше от спокойното му лице — лицето на тенин , ангелското момче, което тя някога си беше представяла, че се е появило в живота й, защото е изгубило пътя си обратно към рая. Винаги беше знаела, че някой ден ще дойде момент, в който той трябваше да продължи това пътуване, където и да го водеше то.

В очите му, които гледаха право в нейните, тя видя само собственото си отражение такава, каквато я беше видял за пръв път — нежното лице на малко момиченце, по-прекрасно от всяко друго живо същество, което някога си беше представял, появило се изведнъж до него, за да го закриля… Изникна споменът за сладкия й детски глас, с който му беше пяла песничка, въпреки че бавачките й се бяха опитали да я отпратят далеч от него… Споменът за това как тя тичаше след него из прекрасните поля и гори на Ако като смеещия се дух на пролетта… Споменът за една открадната целувка…

А след всички тези години любящият й поглед все още го изпълваше със същата трепетна почуда. За миг Кай сведе глава, докосвайки свитъка със стиха, който беше написал, преди да вдигне глава, за да сподели с нея един прощален поглед, който й казваше, че последният му стих е бил написан само и единствено за нея.

Оиши отдели поглед от Мика и мястото, където тя стоеше до шогуна, все още за последно взряна в Кай. Погледна и към Кай и всички останали и кимна още веднъж. Още веднъж те вдигнаха камите си в очакване на последния му знак. Всички наблюдаващи ги хора, дори охранителите на шогуна, сведоха глави пред тях в уважителен поклон.

Кай вдигна поглед заедно с Оиши, Ясуно, Хара и всички останали, поемайки последна глътка сладък въздух, отправяйки последен взор към небето и красотата на Ако — доказателствата, че за някои неща човек си струваше да умре — те щяха да ги съпроводят в сетния им час.

Оиши даде последната си команда и всички мъже като един затвориха кръга.

Неспирният вятър продължаваше да играе сред клоните на вишневите дървета, а рояк листенца, преливащи от снежнобяло до кървавочервено, изпълваха въздуха, след което падаха кротко на земята като сняг, носен от вятъра. Те отбелязваха края на едно и началото на друго, точно както бяха правили още от настъпването на първата пролет на този свят и както щяха да продължат да правят в безкрайно подновяващия се цикъл, водещ към бъдното, познато само на боговете. Само за тях затвореният кръг и безкрайната спирала, виждана от единия си край, не бяха неразличими.