Джоан Виндж - 47 ронини

Той разбра защо и се спря на място, очаквайки тя да го повика. Мика отново беше облечена като господарката Асано и изглеждаше такава, каквато я помнеше винаги — облечена в прекрасните цветове на изгряващия ден. Одеждите й бяха семпли и без декорации, но бяха обагрени в цветове, преливащи се между всички нюанси на златистото, прасковеното, яркочервеното и пурпурното. Днес беше облякла върху тях и семпла мъжка туника без ръкави, с кръстосаните ястребови пера на герба на рода Асано, избродирани със златна нишка върху червената коприна — цветовете на Ако и на живота. Облеклото й излъчваше смело потвърждение на позицията й на регент, възвърната й по право заедно с честта на баща й и тази на предците й. Олицетворяваше и безкрайната благодарност към благородните и неизменно верни васали на Ако, които бяха направили всичко това възможно.

Красотата й все още го пронизваше толкова силно, както и когато беше момче, въпреки че не само живите цветове на облеклото й или дори нежната красота на лицето й бяха това, което бе пленило сърцето му, поставяйки началото на истинска любов, която му бе утеха и подкрепа през всички тези години. Красотата й бе в това, което виждаше в очите й още от първия път, когато тя го беше погледнала — разпознаването на една стара душа от друга. И това бе отекнало толкова дълбоко у него, че през всичките тези години тази любов никога не бе имала нужда от каквито и да било обещания, нито пък се нуждаеше от физически допир с нея. Това, че просто можеше да вижда очите й и любимата й душа, която се взираше в него през тях, му беше достатъчно.

Любовта му към нея не беше нещо, което той беше желал, а по-скоро нещо, което винаги беше чувствал и без да го иска — подобно на вълшебно езеро тя му беше показала дълбините на спокойствието и радостта — радост, която бе изгорила болката в живота му.

Мика най-накрая обърна лицето си към него, а очите й отразяваха нежността, изразена и в неговия поглед, въпреки че под повърхността им се виждаше силата на волята й — качество, което също обичаше у нея. Той усети обаче, че в момента тя едва имаше сили да държи емоциите си под контрол. Мика прекоси стаята и дойде при него.

Вдигна поглед към лицето му и каза тихо:

— Преди да умре, баща ми ми каза, че този свят е само подготовка за следващия и че всичко, за което може да се молим в него, е да го напуснем едва след като сме обичали и сме били обичани — ръцете й се вдигнаха, треперещи от нуждата да го прегърне, знаейки, че за нея той винаги беше толкова близо и в същото време толкова недостижим.

Загледа се в лицето и в ръцете й, неспособен да удържи копнежа, който бе крил дълбоко в себе си от толкова дълго време, а сега този живот на вечно търпение най-накрая беше почти към края си. Взе ръцете й в шепите си и почувства, че пръстите й бяха леденостудени не само от хладния сутрешен въздух, а сякаш нещо дълбоко в тялото и душата й все още беше замръзнало след цяла година съществуване в състояние на жива смърт. А сега…

Сега вече имаше време само за една последна клетва.

— Ще те търся през хиляда светове и десет хиляди живота, докато те намеря отново — прошепна й той с желанието тя да разбере и да повярва, че винаги би я разпознал още в момента, в който очите им се срещнат, точно както бе станало и този път, независимо в каква нова форма щеше да се е преродила душата й тогава.

— А аз ще те чакам през всички тях… — отвърна тя с разтреперан глас. Обви ръце около врата му и го притегли към себе си. Двамата се прегръщаха за последен път с цялата нежност и страст, която бяха принудени да отричат още от онзи далечен пролетен ден преди толкова много години, когато едно малко момиче беше целунало едно момче и беше избягало, като никога не си беше представяло, че любовта му ще е за цял живот.

Вятърът шумолеше през клоните на вишневите дървета, когато Оиши поведе хората си навън към двора, където ги очакваха четиридесет и седем бели постелки. Четиридесет и седмината мъже, облечени в бяло, един по един заеха местата си със стоическо достойнство. Кай беше последният, който излезе в двора, а изражението на лицето му не трепна дори когато видя Мика, вече заела своето място сред наблюдателите, седнали заедно с шогуна и първенците му. Облечена в ярките си коприни, тя изпъкваше като възхитителен пролетен цвят сред мрачните облекла на служителите на бакуфу , сякаш нарочно бе искала външният й вид да е ярко олицетворение на вярата й във вечното прераждане на духа и в по-добрия свят, който очакваше обречените мъже пред нея.