Джоан Виндж - 47 ронини

Кай срещна погледа му и видя искреното съжаление в очите му за това, че собствените му ограничения толкова дълго време не му бяха позволявали да види истината.

Само че вече не беше така. Оиши наля още една чаша саке и я подаде на Кай. Той я пое с поклон и отпи. Щом свали чашата от устните си, Оиши го гледаше с неподправена симпатия, която още повече го изненада и дори леко го обърка.

— Господарката Асано е като баща си — каза Оиши. — Тя ще успее да върне величието на Ако.

Кай разбра, че думите му не бяха казани случайно, а чрез тях Оиши се опитваше да го утеши и да му даде още един знак колко близки бяха станали двамата, дори без да го съзнават. Оиши разбираше не просто всичко, което Кай беше научил и спечелил през това време — нещата, които го бяха подготвили да премине от тази форма на съществуване към следващата, но и всичко, което бе принуден да пожертва. Разбираше и единственото нещо, което му беше по-скъпо от всичко друго и което му беше помогнало да премине през толкова много изпитания в живота, когато не бе имал нищо друго, в което да повярва — любовта му към Мика и нейната споделена любов към него.

Но сега Мика отново беше дъщеря на баща си, наследницата на дома Асано и официален регент на Ако. Тя все още имаше недовършени задължения и клетви, които да изпълни, преди да настъпи и нейният час.

— Знам — тихо каза Кай, а по устните му заигра лека усмивка.

— „Всички, които са родени, трябва все някога да умрат. Всички, които се срещнат, трябва все някога да се разделят“ — изрецитира Оиши известния стих. — Но това, което споделяме в живота си, никога не може да ни бъде отнето — каза той и също се усмихна, когато очите им се срещнаха в споделен момент на аваре .

Кай остави чашата си и усмивката му стана по-широка. Поклони се за последен път пред гроба на господаря Асано и изрече последните си думи за сбогом. Вдигна се отново на крака и тялото му неочаквано му позволи да стане и да се изправи с чест и без болка.

Изненадан, Кай си пое дълбоко дъх, сякаш за да се увери, че всичко беше наистина, след което издиша спокойно за пръв път, откакто бяха напуснали крепостта на Кира. По някое време по средата на молитвите му прерязващата болка в тялото му почти беше изчезнала и той разбра, че тя не беше причинена изцяло и само от раната на гърба му.

Кай хвърли последен поглед към надгробния камък и си спомни за Гората на тенгу , за призрачните стенания на изоставените мъртъвци, за проблясващите духове и техните вовеки обречени души, за майка му, която също бродеше сред тях.

Изгубеното момче от Морето на дърветата, което господарят Асано бе прибрал в дома си толкова отдавна, също беше дух, прикрепен към физическото си тяло единствено и само чрез магията на тенгу . През целия си живот се беше страхувал да се довери на вътрешния си глас или на уроците, които бе научил, когато му се беше удавала възможност. Осъзна, че дори се беше страхувал да приеме изцяло дара, който ронините от Ако му бяха поднесли — клетвата, подписана със собствената им кръв, с която те го признаваха за равен на тях, а те самите се считаха за негови братя.

Щом се изправи над гроба на господаря Асано и погледна отново към Оиши, изведнъж Кай почувства отново лекота, сякаш е бил окован в окови и те изведнъж бяха изчезнали заедно с болката. И все пак той не беше напълно откъснат от смъртното си тяло и то се чувстваше като събудено отново за живота, усещайки земята под краката си по-сигурна откогато и да било.

За пръв път в живота си той се почувства напълно жив и напълно човек. Сякаш оковите на собствените му страхове и съмненията в истинската му самоличност, а и дори в човешката му същност, бяха превърнали тези мислени окови в нещо по-здраво от желязо. Нито провъзгласяването от шогуна, нито признанието на останалите ронини за това, че той заслужаваше да носи титлата „самурай“ не бе достатъчно, за да го освободи напълно.

Самурай означаваше онзи, който служи . Ронините бяха служили на господаря си дори и след неговата смърт, и то не само от гири — дълга за подчинение пред една система, която въпреки цялото си могъщество все пак беше напълно бездушна. Бяха го направили и заради нинджо — осъзнаването, че има неща, които само отделна душа и сърце можеха да почувстват нужда да защитят, бранят, да се борят и дори да умрат за тях — а повечето от тези неща дори не можеха да се видят с очи, нито да бъдат контролирани или насилвани. Справедливост. Чест. Любов.