Джоан Виндж - 47 ронини

— Благодарим ви, господарю — скромно каза Оиши и най-накрая се поклони.

Мъжете зад него също се поклониха. Подхвърляни насам-натам от превратностите на съдбата, подобно на изгубени моряци, които най-после бяха намерили в морето обратния път към дома, или подобно на воини, които бяха водили битка срещу невъзможното и най-накрая се бяха завърнали у дома като победители, всички те с достойнство на истински самураи, каквито бяха, демонстрираха уважението пред своя господар на господарите.

Той на свой ред също ги дари с тържествения си поклон.

Щом всички получиха разрешение да се настанят зад стените на крепостта Ако, Кай се върна сам обратно при гроба на господаря Асано. Мика беше на аудиенция с шогуна, за да изяснят подробностите около прехвърлянето на средствата на рода Асано. Шогунът й беше дал думата си, че владението над Ако щеше да бъде възстановено на нея, точно както се бяха надявали и всички ронини.

Шогунът обаче не възнамеряваше да отсъства задълго от Едо. Кай беше разбрал, че това е последният му и единствен шанс да прекара няколко мига на спокойствие с човека, който бе чувствал много повече като баща, отколкото всеки друг човек или не-човек, когото бе познавал.

Кай сведе поглед към надгробния камък на господаря Асано. Мика вече се беше опитала да премахне най-очевидните знаци на запуснатост, почиствайки бурените и сухите треви около основата на камъка, а някой друг вече беше забил две дървени молитвени дъсчици в земята зад него.

Придвижвайки се бавно и внимателно, Кай падна на колене и постави пръчицата тамян, която беше донесъл, в специалната поставка пред гроба. Той я запали, сведе глава и благодари на милостивия Буда за състраданието, което господарят Асано беше показал към него, и за всичко, което се беше случило в живота му благодарение на това. Благодари и на боговете, че не само му бяха дали възможност да участва в събитията, довели до освобождаването на неспокойния дух на господаря Асано, но и за това, че бяха върнали на Мика рожденото й право на наследство.

След това остави съзнанието си да се освободи от всяка мисъл и емоция и тихо се потопи в единението с частиците от душата на господаря Асано, които бяха останали в земята, която той толкова много беше обичал. Усети присъствието му да отеква в собствената му душа, както щеше да отеква в душите и съзнанието на всички, които бяха позволили на част от душата на господаря им да стане част и от тях самите.

Дочу някакъв шум зад себе си и вдигна поглед, но не се изненада да види приближаващия се Оиши. Изглежда, той също бе изпитвал подобно непреодолимо желание да прекара няколко последни мига насаме със своя господар и спомените си, както и да се помоли за него и да направи равносметка на живота си, докато все още имаше възможност за това и преди да поеме на собственото си пътешествие към неизвестното.

Кай понечи да се изправи, опитвайки се да не издаде с гримаса болките, които му причиняваше това движение. Оиши обаче му направи знак да остане на мястото си, признавайки, че и той самият се беше появил неочаквано и беше прекъснал молитвите му, а и в душата на господаря Асано имаше място и за двама им, както беше винаги и когато той бе все още жив.

Кай коленичи отново и видя как Оиши извади малка бутилка саке и две чаши, които беше донесъл, за да сподели с господаря си традиционното питие за сбогом. Наля от сакето в чашите — една за него, една за господаря, като отпи от едната, а другата остави сред даровете, след което сведе глава за молитва.

Накрая вдигна глава и погледна надгробния камък.

— Кажи ми — обърна се той към Кай, — когато господарят те намери в гората и ти опря онзи нож в гърлото ми… щеше ли наистина да ме убиеш?

Кай го погледна, изненадан от това колко далеч назад във времето бяха отлетели спомените на Оиши. Замисли се върху въпроса за момент.

— А ти щеше ли да ме убиеш? — отвърна с въпрос той.

Оиши отклони поглед и също се замисли над отговора си.

— Да.

— Да.

Едновременният отговор увисна във въздуха, сякаш точно тук и сега мислите им бяха обединени от нещо много повече от просто споделен спомен.

И двамата се усмихнаха, а след това избухнаха в силен смях, споделяйки иронията на ситуацията и засвидетелствайки си отново така дългоочакваното взаимно уважение.

Оиши погледна отново към гроба на господаря Асано.

— Тогава му казах, че си демон и че трябва да те остави да умреш… — каза Оиши и веселото изражение на лицето му изведнъж се превърна в разочарование, щом си спомни за мъдрите думи на господаря и собственото си прибързано заключение. — Той каза, че си бил само едно изплашено момче. Също като мен — завърши той.