Джоан Виндж - 47 ронини

Мика влезе в двора с колебание, но не защото самураите на шогуна ги наблюдаваха, не и защото бяха принудени да се молят подобно на просяци, за да ги пуснат през вратите, които по право бяха нейни, а защото през последната една година толкова много неща в живота, ума и сърцето й се бяха променили, че вече нищо в това място, където беше родена и отраснала, не й се струваше познато.

Видя същото чувство на дезориентация и в погледа на Оиши, преди да бъде заменено с пустотата, която ги обзе, когато се вгледаха в изоставеното място, където някога беше управлявал господарят Асано. Оиши се загледа някъде в далечината и тя разбра, че търсеше с очи някогашния си дом, къщата, отредена за кару на замъка, която той беше споделял с жената, която някога бе негова съпруга, и с шестнадесетгодишния ронин, който някога бе негов син и наследник… Някога — преди господарят Кира да се намеси в живота им.

Погледна към градината на баща си и видя в нея само увехнали цветя и твърде избуяли храсти, задушени от бурени. Само това беше оцеляло от красотата, за която той се беше грижил с такава любов и удоволствие. Сега и тя беше изоставена — също като гроба му.

И все пак дори тук вишневите дръвчета бяха отрупани с цвят — сигурно доказателство за безкрайния кръговрат на природата, който продължаваше и без човешка намеса и контрол, недосегаем за преходността на мъки, моменти на нежност и радост или напразни копнежи, които съставяха всеки човешки живот.

Уаби-саби.

Усети се, че мисли за малкото градинско езерце с кои на баща си, чудейки се дали в него все още живееха рибки, или и те бяха изскочили от водата на камъните, извършвайки своя собствена странна форма на протест джуниши след смъртта на господаря им. Лейтенантът, който ги съпровождаше, се поклони колебливо и поиска да разбере дали двамата биха искали да влязат в двореца. Мика поклати отрицателно глава, като изведнъж й стана невъзможно да си представи как влиза вътре, а и нямаше да понесе гледката на стаите на баща й или нейната собствена, след като цяла година те бяха изоставени на произвола на врага.

Подухна вятър и вдигна пелена от прах и облак от изсъхнали цветчета, сякаш за да допълни картината на западналост. Най-накрая тя погледна отново към Оиши.

— Какво ще стане с нас сега? — попита го тихо тя.

Той отвърна на погледа й и видя отражението на всичко вече отминало в тях, видя, че всичко беше свършило.

— Сега честта на Ако ще бъде възстановена, господарке — отвърна смело и уверено той, сякаш някак си все още вярваше, че справедливостта на боговете щеше да спаси Ако от алчността на хората.

Но щом тя го погледна отново, Оиши сведе глава.

Мика кимна по посока на главната порта и забеляза, че лейтенантът се изненада леко, когато му каза, че са видели достатъчно.

Командирът отново се приближи до тях, щом ги видя да влизат в долния вътрешен двор и да се отправят към портата на излизане.

— Госпожице Асано — каза той, — шогунът ще пристигне днес. Той очаква да ви види, вас и… — той спря и прочисти гърлото си, след което сведе засрамен поглед. — Ами няма да се наложи да чакате дълго — довърши той.

Тя кимна с разбиране и успя да прикрие студенината, която изведнъж беше обзела сърцето й при думите на войника.

— Тогава ще го чакаме при гроба на баща ми — каза тя и кимна към портата, сякаш беше твърдо убедена, че щяха да ги пуснат да излязат.

Командирът на стражите се поклони още веднъж и направи знак на хората си да отворят вратата и да им направят път.

— За мен беше чест — каза той, гледайки ги в очите. Думите му я смутиха повече, отколкото на влизане, но тя все пак тръгна по пътеката, която водеше към външната порта.

— Какво имаше предвид той с това „За мен беше чест“? — прошепна Мика на Оиши, докато двамата излизаха един до друг през портата и се отправиха към чакащите ги коне.

Оиши сви рамене и се усмихна едва забележимо.

— Предполагам, че е чест това, че ви вижда, господарке Асано — отвърна той.

Двамата поеха юздите на конете си от войниците, които ги държаха, и се качиха на седлата. Мика го погледна и се усмихна горчиво.

— Е, може би по-често трябва да се обличам в мъжки дрехи и да се въргалям в прахоляка… — каза тя. — Чудя се дали адютантът на шогуна въобще ще ме забележи и различи, когато дойде днес — завърши тя, а усмивката й нямаше и грам хумор.

Лицето на Оиши доби замислен вид, докато двамата яздеха обратно към мястото, където ги чакаха останалите.